Бойният повик на кръвта принуди Ибрахим дълго време да остане в това положение и да крещи девиза на оджака си. Той правеше това, а цялото му тяло беше като изсечено от камък. Страхът беше спасил живота на останалите нападатели. Старият еничар беше изпаднал в онова състояние, в което можеше да избие стотици врагове без да трепне. Това състояние му беше толкова добре познато. Беше изпадал в него на младини преди всяка битка. Мина доста време преди да се върне в реалността. От еничар отново се превърна в обикновен човек. Той не знаеше колко се бяха изплашили нападателите, които му обърнаха гръб и избягаха, но монахът не помръдваше, нито можеше да говори, нито знаеше къде се намира. Ибрахим избута разсеченото тяло на главатаря по склона към реката. То се претърколи няколко пъти и се сля с шубраците. След това отиде и изми ръцете, лицето и оръжията си в чистите и студени води на Чая. Когато се изкачваше по склона нагоре към пътя и мина покрай трупа на главатаря, заби измития му ятаган до мъртвото му тяло. Оръжието някак тъжно се заклати и остана като последен верен страж или като надгробен паметник на капсъзина.
Ибрахим пусна коня да се прибира по пътя, след което подкара биволите надолу към града. Монахът стоеше все така втрещен, ни жив, ни умрял. Ибрахим не намери за необходимо да му обяснява каквото ѝ да е. Той си мислеше за това, че ако нападателите са били част от по-голяма банда, скоро могат да се върнат с подкрепление. За съжаление мудните черни животни не можеха да се придвижват по-бързо. Той опита да ги пришпори, но скоро се отказа. Беше безсмислено да се опитва да ги измъчва с остена.
По някое време в краката му се търкулна пищовът. Хвана в ръка оръжието, което го беше предало. Внимателно махна оловния патрон и се опита да го изпразни в ръката си, но там вместо барут се посипаха трици. Гледаше и не можеше да повярва на очите си. Усещаше предателство. Мина време преди да се сети, че то може да идва единствено от Ирис и Божура.
В късната нощ двамата спътници минаха покрай Боляровия хан, но вместо да спрат продължиха към гробището. Отначало Ибрахим се притесняваше да не срещнат Ирис, но случката на нападението ги беше забавила доста и когато минаваха покрай хана, вече беше достатъчно късно.
Когато стигнаха до гробището, той сам се зае да копае гроб и мислеше за това, че когато Ирис и Божура идват тук, те ще са съвсем близо до гроба на баща си, но дори няма да подозират това. Изкопаването на гроба отне много време, монахът започна да мрънка. Той осъзнаваше, че извършва нещо незаконно и се страхуваше да участва в него. Наоколо цареше пълен мрак и той сигурно се страхуваше. Това не беше нормално погребение. За пръв път виждаше да се погребват кости. Какво беше станало, за да погребват този човек така? Кой беше той? Какъв беше, самоубиец или въпър някакъв? Монахът настръхна от ужас. Това не беше християнско погребение, той усети някакъв леден полъх, който се процеждаше като че ли от древността. Усещаше във всичко това някакво древно езичество. Най-накрая костите бяха положени в гроба и монахът, заплашен от Ибрахим, отслужи опело. Така Велко, който беше християнин, получи подобаващо християнско погребение. Монахът получи щедро възнаграждение и беше изпратен да се прибира към Станимака още през нощта. Когато напусна селото, калугерът се прекръсти и реши повече да не си спомня за тази нощ и всичко, на което беше станал свидетел. На другата сутрин Ибрахим скова дървен кръст и го поби върху гроба на своя учител. Върху кръста не написа име, не постави дори знак. Такава беше участта на Велко Кесиджи – да лежи в чужда земя, в непознат гроб.