Така донякъде гузната съвест на Ибрахим беше успокоена, но времето за изкупление тепърва предстоеше. Не знаеше какво да мисли за предателството на двете сестри, затова реши да бъде много по-внимателен с тях.
Зеница приемаше Ибрахим все по-повече като част от семейството. Вече никой не започваше ядене преди старият турчин да седне и да разчупи погачата. Всички го уважаваха и го слушаха, а и хората в хана вече се отнасяха по друг начин към ханджийката. И нямаше хора, които да се пазарят или да се опитват да избягат, след като са пренощували. И всички се бояха от мъжа щом ги погледнеше, а над очите му бяха свъсените му вежди. И ако ще ставаше някоя крамола. Ибрахим препасваше силяха и излизаше навън. Зеница знаеше, че старецът е безобиден и дори момче може да го победи, но все пак това стряскаше хората, които не го познаваха. Може би това, че беше видяла как Кръстю беше победил стария турчин, ѝ носеше спокойствие и увереност. Тя приемаше мъжа, но имаше едно наум и никога нито за миг не забравяше кой е той. Не спираше да си задава въпроса какво иска той от нея.
Ибрахим също имаше едно наум. Той искаше да разкаже на Зеница всичко, което знаеше за нея. Искаше да ѝ разкаже за това, че баща ѝ може да е Георги или Велко. Той искаше да ѝ подскаже, че знае истинското ѝ име и че е от рода на Шейтановите от Козбунар, но нямаше как да го направи, без да я уплаши. Затова реши да мълчи и да изчака подходящия момент.
Един ден Ибрахим отново повдигна пред Зеница въпроса за Кръстю. След дълго увещавано и клетви, че нищо лошо няма да му се случи, той най-накрая я склони и така скоро Кръстю, плах и стреснат, изпълзя от една от плевните. През цялото време той бе стоял скрит в сеновала. Ибрахим изпита съчувствие към окаяния вид на младежа. За учудване на Зеница той прегърна бившия монах и го отведе към старата черква. Някаква странна сила притежаваше турчинът и с нея властваше над нейния аргатин, който му се подчиняваше като мушица, обвита в паяжина, бореща се, но в същото време безсилна пред това, което предстои. Така почти без съпротива турчинът отведе Кръстю със себе си. Зеница много добре знаеше накъде го води. Тя взе камата, която държеше нощем под възглавката си, и ги проследи. Все така прегърнати двамата мъже влязоха през вратата на Боляровата черква. Без никакво колебание, Зеница се приближи до вратата, опита се да надзърне, но вратата беше толкова дебела и добре направена, че абсолютно нищо не се виждаше. Така тя беше принудена да мине отстрани, за да търси пролука. Лявата страна на черквата беше вкопана в земята и нямаше прозорци, затова тя мина отдясно. В този момент видя Божура. Бедната ѝ сестрица идеше да ѝ бъде в помощ. В ръката си тя носеше онази вила, която стоеше зад вратата. Двете намериха пролука в един от прозорците, но не видяха това, което очакваха. Ибрахим и Кръстю стояха един срещу друг и спокойно разговаряха. И ако по пътя момчето се беше опитвало да се откопчи от прегръдката на турчина, сега то стоеше съвсем спокойно и внимателно слушаше това, което му казваше мъжът срещу него. Двете сестри се напрегнаха, за да чуят какво си говорят двамата, но черквата беше направена така, че всеки звук, произнесен вътре, да се връща обратно и да се засилва, но да не излиза навън и да не се разпръсва. Поради това двете не чуваха нищо повече от едно боботене и не можеха да разберат думите им.
Вече беше минало много време, откак двамата говореха. На няколко пъти Кръстю въпросително беше извил глас, но после всичко се беше успокоявало. За опит за убийство от страна на турчина и дума не можеше да става, но все пак Зеница беше нащрек. Тя все още помнеше, че може би Ибрахим е убиецът на Яне, а същият този, който сега явно беше изпаднал под негова зависимост, го беше нарекъл Дявол. Какво ставаше? Каква власт имаха думите на този човек, та беше така успокоил Кръстю?
Единственото нещо, което двете жени успяха отчетливо да чуят и да разберат, беше накрая, когато Ибрахим извиси глас. И страшен беше гласът му, това не беше същият онзи глас – мек и топъл, който те всеки ден слушаха. Метални нотки се прокрадваха в него и звучаха властно и силно, все едно сам Бог ги беше произнесъл. Дори двете жени потръпнаха като чуха този глас.