– Закълни се тук и сега, че всичко що чу ще пазиш в тайна и ще бъдеш верен на Завета на Вълчана!
– Заклевам се! – каза Кръстю и се прекръсти три пъти. Каква нелепа случка – християнин се заклева в черква пред турчин.
Жените така и не разбраха какво става, но видяха двете сенки да се измъкват от черквата, а навън вече беше станало тъмно и досадни комари свистяха около ушите им. Двамата мъже продължаваха да разговарят, а жените, за да не останат сами в това тъмно и безлюдно място, се запромъкваха зад тях. Зеница се приближи още по-близо. Тя искаше да чуе за какво си говорят двамата, но не от любопитство, а защото искаше да знае дали все още може да разчита на Каратозевия син, или той вече е подвластен на Дявола.
От другия ден Кръстю, след като получи последни напътствия от агата, запраши по пътя, но не към Станимака, а в обратната посока. И всички знаеха, че натам пътят продължава към Едирне и Стамбул. Преди да се сбогува той нищо не каза на стопанката на хана. Така единственият мъж, на когото Зеница можеше да разчита, си замина.
Всъщност Кръстю не стигна толкова далеч. Той беше получил ключ от Ибрахим бей, за да стегне Ибрахимбейовия конак и да го подготви отново да бъде център на каазата. Ибрахим беше посветил младежа в тайните си и сега той като послушен войник замина на своя пост. Но всичко това трябваше да продължи, докато беят не донесе много пари. Кръстю много пъти беше чувал за завета на Вълчан. Колкото и да бе странно баща му и Яне чорбаджи бяха хората, които смятаха, че са последни хранители на тези тайни. Всичко, което турчинът му беше разказал, беше истина, но откъде той знаеше това?
Ибрахим се наслаждаваше да гледа Ирис и някаква странна топлина се разливаше из тялото му. Божура също беше хубава, но с по-тъмна и къдрава коса. И докато ханджийката беше открита и усмихната жена, по-голямата ѝ сестра беше винаги намръщена и някак отчуждена от действителността. Именно тази дистанция сигурно беше притеснявала момците, защото Божура беше още мома. Ибрахим разбра това, защото никой не споменаваше тя някога да е имала мъж, дете или да е била омъжвана. Един ден Ирис още от сутринта започна да се приготвя да излиза. Това беше специален ден, в него всички мъже се събираха и като русалии обикаляха землищата на селата си. Ибрахим веднага се сети накъде е тръгнала ханджийката. Тази мисъл го натъжи. Не можеше да забрави, че той е причината за мъката, която виждаше в очите ѝ. Така двете жени заминаха за гробището. Те много молиха Ибрахим да ги придружи, но той остана под предлог, че ще наглежда хана. Всъщност се притесняваше да не се издаде, защото гузната му съвест все повече се засилваше, колкото повече време живееше в хана. И понякога съвсем забравяше и му се струваше, че нищо лошо не е сторил на тези хора, друг път споменът и самообвинението избухваха с такава сила, че той си даваше сметка, че всичко това го подкопава, както река подкопава бряг, и никога не е спирал да мисли за него.
Той остана през целия ден в хана, но реши вечерта скришом да се промъкне до гробището и да поиска прошка от мъртвите, не само от тези, които беше убил, но и от Али Мюзекки, и от близките си, на които беше донесъл толкова мъка и тъга. Когато се стъмни, мушна султанската и персийската кама, втъкна зу-л-фикр в червения си пояс, без да се препасва със силяха, и тихо се измъкна от хана. Пътят беше осветен от ясната луна и в него имаше нещо призрачно. Той вървеше и като че ли се намираше на луната. Скоро кривна надясно и пое към гробището. В този момент забеляза нещо, което веднага привлече вниманието му. Някаква светлина имаше там до гробовете и тя се движеше. Ибрахим приклекна и започна да се приближава. Гробището беше място за странни срещи. Кой ли беше това? Дали пак нямаше да се натъкне на Кръстю? Тази мисъл го успокой. Все пак продължи да се приближава прикрит и приведен. Най-накрая се скри зад един нисък храст от диви сливи, който беше израсъл насред гробището. Притихна и чу думите на жена. Това беше женски глас и той не можеше да го обърка. Явно не беше Кръстю Каратозев. Жената плачеше и нареждаше. Ибрахим искаше да види коя е, но тя стоеше в гръб, а светлината идеше откъм лицето ѝ и освен мрачен силует, Ибрахим не можеше да види нещо повече.
– Цял живот те обичах и копнях за теб! Бях готова да умра за теб! Посветих ти живота си и всичко, което имам! Толкова много те обичах, змейо мой! Как копнях поне веднъж да ме прегърнеш през кръста със силните си ръце! Всичко ти дадох що имах! И сега, макар че те няма, все още живея заради теб и както обичах теб, сега обичам детето ти! Защо Бог ме наказа? Защо те отне от мен? Исках само да те гледам, пък макар и в прегръдките на друга! Исках да съм покрай теб и да ти се радвам! Никога няма да погледна друг мъж освен теб! Никога няма да имам друг мъж! Така ще изживея живота си близо до теб, ще те обичам и никога няма да те изоставя и предам! Защо не видя нито веднъж любовта ми? Защо не ме позна? Защо поиска Ирис вместо мен? Толкова много те обичам, господарю мой!