Ибрахим стоеше притаен и не можеше да повярва на ушите си. Той вече беше сигурен, че това е Божура. Нима това беше голямата тайна, която правеше жената толкова тъжна и вглъбена? Това ли беше дълбоката болка, която гризеше душата ѝ? През цялото време Божура е била влюбена в човек, който не е откликнал на любовта ѝ и в същото време е бил толкова близо до нея. Тъжен живот е било това. Ибрахим не искаше да смущава жената. Тя поплака още малко над гроба на Яне и си тръгна. Ето защо Божура идваше толкова късно на гробището, да се види със своя любим, с когото не можеше да бъде наяве дори в смъртта му. Така вечерта беше единственото време, в което можеше да остане насаме с него. На Ибрахим му стана тъжно като гледаше светлинката на свещта и отдалечаващата се прегърбена фигура.
Божура беше оставила една тънка, жълта, църковна свещ, която осветяваше всичко наоколо. Тя се смесваше с призрачната лунна светлина и придаваше още по-магическо излъчване на мястото. След като се помоли на всеки един гроб поотделно, еничарът се прибра. От този ден нататък всичко за него вече беше различно. Той беше човекът, който знаеше най-много неща за тези хора. Всъщност от всички хора, които сега живееха в хана, само той и сина на брат му бяха Болярови. Така съвсем естествено той се сприятели с детето. Отначало майка му беше много против, но с времето двамата се сближиха. Ибрахим правеше това, което смяташе за правилно и започна да го учи на всичко, което знаеше за борбата и най-вече за борбата на Болярови. Момчето беше на три-четири години, което можеше да означава, че Ирис го е родила след като той вече бе убил мъжа ѝ. Сигурно е била още бременна, когато той уби Яне. Дали брат му е знаел, че Ирис чака дете? Та този Иванчо беше единственият наследник на двата могъщи и силни рода – Болярови и Шейтанови. Момчето беше много упорито и макар и малко си личеше силната воля, която притежава. Брат му можеше да бъде спокоен, синът му беше наистина много сериозно и волево момче. По всичко си личеше, че един ден ще наследи големия ръст и сила на Шейтанови и Болярови. Тъй като брат му беше посетил Божи гроб в Йерусалим, майка му го беше нарекла Иван Хаджиянев. Ибрахим беше първият учител на Иван Хаджиянев.
Скоро отново се появи мисълта да се сближи и да се ожени за Зеница. Според него жената вече беше започнала да го приема. Той въртеше цялата мъжка част от домакинството и без него тя нямаше да може да се справи. Кръстю вече трябваше да е стегнал сарая, така че скоро щеше да се нуждае от пари, за да могат да изпълнят плана, който Ибрахим беше измислил и който щеше да доведе до осъществяване на завета на Вълчан. Сега той трябваше да се ожени за ханджийката. Ибрахим беше притиснат от времето, затова реши да действа. Един ден повика Зеница при себе си.
– Какво искаш, Ибрахим ага? – попита тя като мислеше, че старецът ще я пита нещо за работата, която вършеше.
– Ханджийке, искам да поговоря с теб!
– Кажи, Ибрахим ага!
– Зенице, ти не ме познаваш, но аз те знам от ей такава – като каза това той посочи с ръка до височината на коляното си. – Познавах майка ти и баща ти...
Зеница хлъцна от вълнение и изненада. Тя беше искрено учудена и по-скоро не повярва на турчина.
– Чувала съм, че баща ми е имал само един приятел, дори побратим турчин, но той се наричал Али ага.
Ибрахим си спомни веднага за Али ага. Много добре си спомняше какво беше направил с него и хората му.
– Баба Василка ли ти каза?
– Каквооо? – тя го гледаше с широко отворени очи. – Откъде знаеш за баба Василка?
– Нали ти казах, че познавах майка ти и баща ти.
От одеве Ибрахим се чудеше дали да разкаже на жената за това кой е наистина.
– Кой си ти? – попита тя.
Ибрахим не знаеше какво да каже. Нямаше време да шикалкави, затова реши да бъде искрен.
– Аз съм брат на Яне.
– Каквооо? – жената пак се облещи от изненада. – Това не е вярно! Яне нямаше братя! Как ще си му брат, мъжът ми беше чист българин, а ти си турчин.
– Не съм турчин! Аз съм еничар!
Зеница отстъпи крачка назад.
– Какво говориш? – тя явно беше потресена. – Еничар?!
В следващите минути тя стоеше и тежко дишаше, като че ли току що е бягала. Тя го гледаше все едно вижда чудовище.
– Ти, еничар?! – повтаряше тя.
На Ибрахим му стана ясно, че или ще пречупи жената и тя ще бъде негова, или от утре ще трябва да си ходи, но тук повече нямаше да може да остане. Така той реши да атакува.