– Ще ме харесаш! Аз няма да те насилвам в нищо, но аз съм Боляров и имам право над тази земя и хана!
Зеница веднага разбра за какво говори агата. Тя знаеше, че този мъж може да я изхвърли от хана и да ѝ вземе земята. Къде щеше да ходи тя после? Как щеше да живее?
– Не можем да се оженим, защото ти си мюсюлманин, ага, а аз съм християнка. Как да се оженим? Къде да направим сватбата? Не искам да стана кадъна, а по християнски не можем да се оженим.
– Аз нямам харем, нито някога съм бил женен – отговори еничарът.
– Как си представяш сватбата ни? – попита тя с глас, който казваше, че това е невъзможно.
– Ако искаш, няма да се женим, а само ще живеем заедно.
– Да живея с тебе в грях?
– Или ще живееш с мен в грях, или ще те изхвърля от хана!
Зеница помисли и каза:
– Добре, ще живея с теб в грях, но искам да прехвърлиш цялата земя на Иван Хаджиянев. Искам в документ да запишеш черно на бяло, че всичката земя на Болярови ще остане за Иван.
Така двамата – Ирис Шейтанова и Ибрахим Селяхаддин, когото преди наричаха Петко Боляров, заживяха в грях, далеч от Бога и божиите закони. Всъщност те спяха в една стая, а Божура и Иван в другата, но нищо не се случваше. И нито веднъж Ирис не позволи на Ибрахим да я докосне, насън не се сгушваше в него, дори и в най-студените нощи.
Божура много добре знаеше, че турчинът с нещо държи сестра ѝ, но не можеше да разбере с какво. Веднъж тя издебна Ибрахим, докато лежеше и си почиваше, влезе при него в стаята и просъска:
– Знам какво става тук! Разпиля ти семейството ни! Пропъди Кръстю, а сега в леглото на Зеница влезе! Знам какво става, но да знаеш, че мен не можеш ме излъга! Ще браня Иван и никога няма да престана да те дебна! Направиш ли и най-малкото зло на някого от тях, ще те убия, да знаеш!
Ибрахим се изправи и каза:
– Божуро, знам тайната ти! А дали Ирис иска да бъде с мен, това не е твоя работа!
– Ирис ти е казала истинското си име! – жената беше наистина потресена. – Как я държиш? С какво? Ще разбера и ще те изхвърля – все по-настървено говореше Божура.
Ибрахим разбра, че за да спре жената, трябва да я нарани. Затова той заговори:
– Божуро, аз те харесвам и искрено ти съчувствам. Харесвах те още като дете. Знам, че те боли, защото смяташ, че Ирис изневерява на Яне
– Човека, когото винаги си обичала, но искам да знаеш, че аз също я обичам и ще ти докажа това.
– Не искам нищо да ми доказваш! Искам да се махнеш от тук и да ни оставиш на мира!
– Не мога да ви оставя, защото всичко това е мое.
– Твое?! От къде на къде?
– Аз съм роден тук и тук израснах.
– Това не е вярно!
– Вярно е, Божуро! Но ти няма как да знаеш, ти самата израсна в къщите близнаци в Козбунар.
– Но откъде знаеш?
– Божуро, аз съм брат на Яне.
– Каквооо? Ти лъжеш!
Ибрахим замълча, нямаше какво да отговори. Знаеше, че е обезоръжил Божура и повече атаки от нея няма да очаква. Така и стана, Божура още повече се затвори в себе си и вече въобще не говореше с него. Тя като че ли се страхуваше от това той да не разкрие тайната ѝ най-вече пред сестра ѝ. Не смееше и нея да погледне укоряващо.
Ден след ден Ибрахим все повече спечелваше доверието на Ирис. Той се отнасяше към всичко спокойно и не я притесняваше с нищо. Защитаваше семейството и се грижеше за сигурността им. Ибрахим знаеше, че трябва да продължи и да доведе до край плана, който беше намислил. Беше подготвил Ирис, че ще се наложи да я изостави за известно време. Колкото и да ѝ беше странно, тя изпита някакво съжаление, че мъжът ще ги изостави. Това я учуди и дори се ядоса на себе си. Нима беше започнала да изневерява на Яне и беше допуснала Ибрахим до себе си? Чак сега тя беше разбрала откъде ѝ бяха познати очите на Ибрахим. Това бяха очите на Яне. Тя вече нямаше съмнение, че еничарът наистина е брат на починалия ѝ мъж.
Един ден Ибрахим беше заключил портата на хана. Отиде да остави връзката с ключове, които висяха на един пирон, забит на високо на една греда в стаята на Божура, където някога беше спал той. Докато оставяше връзката с ключове, видя, че отдолу стои друга връзка. Дни наред погледът му беше минавал през нея, но като че ли сега я виждаше за пръв път. На тънка желязна халка бяха нанизани няколко ключа. Какви бяха те? За къде бяха? Досега той никога не се беше замислял. Обзе го любопитство. Два от ключовете бяха по-големи и еднакви. Посегна и откачи желязната халка. После бавно започна да ги разглежда, като че ли можеше само като ги гледа да определи кой от тях какво отключва. Тогава изведнъж в ръката му попадна един от двата ключа. Ибрахим изтръпна, той му беше толкова познат. Едва ли го беше държал в ръка повече от два-три пъти, но веднага го позна. Сърцето му трепна. Това беше ключът за скрипторията, който в нощта преди бягството от манастира Инокентий беше поставил в ръката му. Хвана и другия ключ, той беше същият. Ето къде се намираха останалите два ключа, които отключваха скрипторията.