Ибрахим чете няколко дни "Кесиджи китаб". Понякога по цели дни лежеше и мислеше. Припомняше си всеки миг от нощта, в която беше унищожил скрипторията. Мислеше и премисляше всичко. Една вечер спря да мисли за скрипторията, а мислите му се насочиха към нощта, в която преди толкова много години бе напуснал манастира. Изведнъж всичко се нареди в главата му и получи прозрение, всичко му стана ясно. Само той и Велко можеха да знаят цялата истина и еничарът се учуди как досега не се беше сетил. Той си припомни онази нощ миг по миг и възстанови всичко в паметта си. Всъщност Инокентий не беше убил Пафнутий, защото не беше кесиджия. Ибрахим вече знаеше, че само кесиджия може да убие кесиджия. Спомни си "сянката", как я преследваха и как тя ги нападна. В този момент в манастира е имало четирима кесиджии. Пафнутий беше Вълчан и беше учител на Велко, той е бил единият кесиджия. Другите двама кесиджии са били Яне и той – Петко. Тогава обаче Петко още не беше чувал за кесиджиите и не беше убил Пафнутий. Със сигурност същото се отнасяше и за Яне, който по-късно е станал кесиджия, така че едва ли в онзи момент можеше да е убил Пафнутий. Единственият друг кесиджия, който по това време се е намирал в манастира, е бил Велко. Не можеше да е бил Георги, защото го бе видял по-късно и то в Козбунар. След това се сети как в онази нощ, когато бягаше от манастира, Велко го бе настигнал и изпреварил. Тогава явно е изпълнявал кесиджийска мисия и затова копитата на коня му бяха обвити с парцали. Сега на Ибрахим му стана ясно откъде е идвал тогава кесиджията. Търсел е него, след като току що е убил баща си. Сигурно е мислил, че Петко е човекът, посегнал на баща му. Ибрахим не можеше да повярва, през цялото време Пафнутий и Велко са знаели за него и Яне, търсили са ги, бяха ги пазили и обучили. Велко беше ученик на Вълчан, а те двамата – на Велко. Сигурно Инокентий наистина бе наранил Пафнутий, но не го бе убил. Някаква прадревна сила му нашепваше, че е така. Нямаше как Инокентий да убие Пафнутий, той само така си е помислил. Еничарът не можеше да разбере дали учителят му кесиджия е убил презвитера, за да го спаси от мъките му, защото е сметнал, че по някакъв начин старецът може да навреди на мисията, или за да го наследи. Не знаеше защо, но вече беше напълно сигурен, че именно Велко бе убил баща си. Нямаше кой друг да бъде. Сигурно старецът му беше казал за Петко и затова го беше проследил. Гърбът му настръхна от силата на това, което разбираше. Дали Велко не го беше ударил с бича, защото е мислил, че той е посегнал на Пафнутий? Сега разбра всичко, което се беше случило в онази нощ и на другия ден. Те, кесиджиите, имаха мисията да пазят скрипторията и Махди. Затова Велко като "сянката" е следил всяка тяхна стъпка и е знаел всичко, което правят. Колко ли е бил притеснен Велко и се е колебаел кой от братята е башкесиджията? Сигурно е сметнал, че е той, защото му бе завещал кесиджийската си кама. Именно заради тази кама по-късно бяха помисли, че е Махди. Доколкото беше разбрал, башкесиджията е Даджала, а не Махди. Ибрахим нещо не разбираше. Дали делението не беше такова, каквото той си го представяше? Можеше ли и в него и в брат му да има част от Махди и Даджала? Затова ли беше унищожил скрипторията? Дали вече беше създал доброто, което да го направи Махди?
Когато беше стигнал до Козбунар, Василка, Велко и Георги бяха познали ключа и може би затова го бяха задържали. Дали после те не бяха предопределили целия му живот? Можеше ли да се окаже, че еничарството му също е било водено и контролирано от тях? Спомни си как от къщата в Козбунар го бяха взели Явуз Чилик и Юсуп. Дали тогава те не го бяха предпазили от Георги Кехая? Можеше ли мъртвият му учител да е бдял над него или за това се бяха уговорили предварително Велко и Юсуп? Можеше ли да се окаже, че през цялото време сектата на кесиджиите е ръководила сектата на Махди и еничарския корпус, а той дори не бе подозирал за това?
Ибрахим разбра къде се намира съкровището на Вълчан. То можеше да е само и единствено в подземията на скрипторията. Освен книгите там се намираше и цялото съкровище, събирано от Вълчан и Велко. Сигурно там беше и съкровището от Велковата дупка.
Прозренията, които го сполитаха, бяха с толкова голяма сила, че го разтърсиха. Сега той разбираше за живота си неща, които не беше очаквал някога да научи. Той виждаше живота си по нов начин и себе си като друг човек, такъв, какъвто не се познаваше.