Чак сега той започна да навдига един воал, който му беше пречил да разбере нещата, които му се бяха случвали, но това пораждаше повече въпроси, отколкото даваше отговори. Защо точно той беше определен да унищожи скрипторията? Дали той не беше последният останал кесиджия? Дали той беше башкесиджията?
Ибрахим много пъти препрочиташе трактата за кесиджиите и търсеше отговори на въпросите си. Започна да прави нещата, които брат му описваше. Един ден взе трактата и отпред написа: "На Велко Шейтанов, чиято "сянка" все още живее. На Вълчан, Юсуп и Яне Боляров." Вече беше сигурен кой е Кара Шейтан.
Много интересен беше един лист, който брат му беше написал преди да тръгне да се бие с него. Ибрахим го прочете, а там пишеше:
"Вчера хора донесоха обезглавеното тяло на Кара Тозю. Тогава си спомних за онази нощ, в която лежах в Бачкьой. Тогава мислих за човека, който някой ден ще убие Кара Тозю. От доста време не знаех къде се намира байрактарят ми и какво се бе случило с него. Така аз мислих къде ли се намира в момента неговият убиец. Сега вече знам този отговор. Откъде тогава можех да знам, че убиецът на Кара Тозю ще бъде брат ми. Аз тогава дори не знаех, че брат ми е жив. Дали нямаше да е по-добре, ако тогава не беше умрял, ако завинаги беше останал там долу в Дяволската дупка. Зъл демон е обсебил душата му и го погубва. Бог така е отредил, брат ми да убие моя най-добър и верен другар, този, който за мен беше като баща.
След като тогава бях мислил за човека, който ще убие Кара Тозю, много добре си спомням, че се замислих и за човека, който ще ме убие. Откъде тогава можех да знам, че убиецът на Кара Тозю ще бъде и мой убиец, и това ще бъде родният ми брат? Какво ни накара с брат ми да се обърнем един срещу друг – вярата, животът или някаква друга сила? Сега, когато пиша, силна вълна ме разтърсва, космите на тялото ми настръхнаха, а на врата си усещам острието на ятагана. Ще трябва скоро да умра. Така пожела Бог. Не мога и не искам да живея като братоубиец, ако Петко може, нека го направи! Ако го направи, значи Бог е пожелал това! Аз съм кесиджия! Мен може да ме убие само друг кесиджия! Дали Петко е кесиджия?"
След като прочете книгите на брат си, Ибрахим прибави към тях и своите книги – за "Ето" и Тайната книга, и ги прибра в раклата. Запази само листа. После разгледа двете ками. Той вече знаеше, че брат му е башкесиджията, когото всички кесиджии очакваха да се появи. Ибрахим беше чувал легендата за кесиджията с двете ками. Той се беше появил, но Ибрахим го беше убил. Какво ли означаваше това?
Зачуди се дали да покаже листа на Ирис, за да ѝ докаже, че е брат на Яне, но не искаше тя да разбере, че той го е убил, затова заключи раклата, взе листа, смачка го и отиде в другата стая, след което го хвърли в огнището. Седеше срещу огъня и мислеше за брат си. Яне не се беше бил истински с него, предварително бе решил да умре. Беше се покорил пред него, като не бе пожелал да стане братоубиец. На пръв поглед Ибрахим беше победил, но какво бе спечелил от живота си след това? Нищо! Само мъка и терзание!
Точно когато Ибрахим беше решен да предприеме пътуването си, настъпи студена и влажна есен. Задуха студен вятър. Не искаше да пътува в такова време, защото труден път го очакваше и така бе принуден да остане и през зимата в Боляровия хан. Люта зима беше и снегът навя огромна преспа, която стигаше чак до покрива на хана. Посетителите на хана бяха малко, защото в такъв дълбок сняг керваните спряха и всички предпочитаха да останат по домовете си. Тази зима Ибрахим използва, за да си играе с Иван. Цяла зима той живя заедно с двете жени и детето. За пръв път в живота си имаше семейство. Това го правеше истински щастлив.
През зимата най-после се случи това, което Ибрахим толкова много очакваше. От ден на ден работата в хана намаляваше той и Ирис все по-често оставаха сами. Зряла, но много красива и запазена беше тя. Личеше си, че е жена, която цял живот се бе грижила за красотата си. В последно време все по-често Ибрахим се заглеждаше в нейната снага и не можеше да отдели поглед от нея. Ирис вече го гледаше с много по-мек поглед. Тя беше разнежена от нещо. Красива жена беше тя и все още млада. Грехота беше такава красота така да си отиде от света. Явно колкото и силна да беше Ирис, природата я победи.
Този ден Ибрахим влезе в стаята, в която спяха Божура и Иван. През малкото прозорче проникваше приглушена, мека, бяла, матова светлина. Навън беше навалял бял пухкав сняг, но не беше студено. В стаята беше топло и приятно. В огнището, в гърненце, което висеше на желязна кука над огъня, къкреше гозба за вечеря. Така цялата стая беше пропита с миризмата на това, което щяха да вечерят. На едно от малките столчета беше седнала Ирис, а Божура решеше косата ѝ и я сплиташе. Когато Ибрахим влезе, двете жени се сепнаха. Ирис опита да се прикрие, за да не я види така еничарът. След като той влезе, тя се оттегли в тъмния ъгъл на стаята и там сянката ѝ притихна. Ибрахим много харесваше ханджийката, от много време вече спяха в една стая, но сега реши да бъде по-директен. Той се вгледа втренчено в нея. И в този момент Ирис му се усмихна. Тя направи това точно така, както го правеха жените в харема, готови да задоволят страстите на господаря си. Ирис се усмихна деликатно, нежно и прикрито и в същото време примамливо и отдаващо се. Белите ѝ равни и чисти като маргарит зъби се белнаха от тъмния ъгъл. Ирис го гледаше закачливо, както женените вече ханъми. Ибрахим погледна ъгълчето на окото ѝ и сърцето му се "закачи" в извивките на миглите ѝ. Тя все така дръзко го гледаше, точно както ханъма, готвеща се да прекара вечерта с господаря си. Ибрахим разбра, тя наистина бе готова да прекара вечерта с него. Очите ѝ казваха това.