После малко по малко жените като че ли пак набраха смелост и продължиха да се занимават със себе си. Те му заприличаха на красиви газели. Той наблюдаваше как ръцете на Божура си играят с русата като слама коса на Ирис. Пръстите ѝ пропускаха косите на сестра ѝ като водопад, после ги улавяха и така продължаваше да си играе с тях. Ибрахим слушаше гласа на ханджийката. Той беше звънък и някак закачливо се извиваше, а когато се засмееше, като че ли светлина се разнасяше из стаята. После изведнъж ставаше тих и примамлив, като кадифе. Мъжът нямаше нужда да разбира какво казва жената, а само да слуша гласа ѝ. Чувстваше се привлечен от тази жена. Той стана и се приближи към нея. Божура тихомълком се оттегли. Еничарът стоеше близо до ханджийката. Тя беше спокойна. Беше поставила ръцете си в скута една върху друга. Като омагьосан гледаше дългите ѝ, изящни, бледи пръсти. Тя го гледаше без да премигне, а погледът ѝ беше като на кошута. От нея лъхаше опияняващият аромат на роза. На Ибрахим му беше направило впечатление, че около Ирис винаги се носеше лекия и нежен аромат на роза, на цъфнала пролетна градина. Освен това сега долавяше аромата на сласт и на узряла женска плът. Той посегна с коравата си мъжка длан. Ирис се отдръпна, но някак закачливо и звънко се засмя. Ибрахим се почувства груб, недодялан и тромав. За миг видя големите си силни пръсти на фона на бялото ѝ изящно лице. Опита се да хване лицето ѝ за брадичката. Тя пак се изсмя и направи движение сякаш да се дръпне, но не го направи. Вместо това се извъртя гъвкаво като змия. Докато правеше това, Ирис се огъна и докосна цялото си тяло в неговото. Отначало тя се подпря с рамо в гърдите му, после се обърна и се изпъчи така, че пърхащите ѝ гърди опряха в неговите. Сладостна топлина се разля в жилите му. За миг коленете му се огънаха, но се овладя. Почувства се поласкан и щастлив, наведе се, сграбчи жената, вдигна я на ръце и я понесе като вълк отнасящ кошута. Жената беше прималяла и нежно докосваше главата си в гърдите му. Изглеждаше така все едно го целува. Той я носеше както би носил пиленце и не чувстваше тежестта ѝ. Двамата отиваха в съседната стая, а Божура скри очите на Иван, да не вижда майка си така.
Ибрахим се нежеше с Ирис в стаята. Шумовете от другата одая отдавна бяха утихнали. Божура беше сложила Иван да спи и тя самата беше легнала. Сега те се почувстваха по-спокойни. Като добра майка Ирис искаше да се убеди, че детето е спокойно и едва след това можеше да мисли за себе си. Завеската на прозорчето беше дръпната, за да може светлината на нощта да навлиза през него. Небето беше осеяно със звезди, които тук, над Боляровия хан, осветяваха като ден снежната зимна нощ. Ирис беше спокойна, красива, засмяна и гореща. Цялото ѝ тяло излъчваше щастие. Ибрахим милваше косата ѝ, решейки я с грубите си силни ръце, с напукани от студа длани. Това успокояваше жената и тя се вслушваше в тишината на чудната нощ. Ибрахим също беше спокоен. Той милваше жената, която сластно се беше отпуснала и беше поставила глава на гърдите му. Еничарът си мислеше за 54-те си години, за мъртвите си до днес страсти, за тъгата, за самотата, за смъртта. Всичко това сега обаче не го натъжаваше. Сега всичко това се топеше. С всяка милувка всичко това изчезваше, сърцето му се размразяваше и отново започваше да бие. Той се връщаше към живота. Беше се откъснал от миналото и от сенките на хората, които беше убил. Там някъде в миналото беше останала умората, страхът, болката, гладът и изнурителните до смърт усилия. Най-красивите очи на света го гледаха отблизо и Ибрахим бей се губеше в тях, потъваше дотолкова, че ставаше част от тях. Той прималя в любовна омала. После притегли леката снага на жената така, че тя да се докосне с цялата си дължина в него. Под тънката нощница усети мекото, топло, изваяно тяло, с женствени и овални форми. Това накара Ибрахим да забрави всичко, което му се беше случило, защото досега душата му бе без любов и мъртва и едва сега отново се съживяваше. Но не беше жив още еничарът. И както беше далеч от света на мъртвите, на спомените и на кървавите сънища що беше преживял наяве, така все още беше далеч и от света на живите. И не можеше да забрави всичко що беше преживял досега и всички тайни и мисии, които като пирони го приковаваха в света на мъртвите. Най-лошото нещо беше, че на Ибрахим като че ли повече му харесваше да бъде мъртъв, толкова много, че не искаше да е жив. И сега той се съпротивляваше. Така стоеше нито жив, нито мъртъв. Към света на живите го теглеше силата на похотта и страстта.