В този момент от очите му рукнаха сълзи. Плачеше, но не за себе си. Това бяха сълзи като самия живот. Както плачеше, можеше и да се смее. Не плачеше за себе си и за "пропилените" години, просто сълзите течаха от очите му. Не плачеше и от щастие. Беше видял твърде много скръб, болка и тъга, за да може да бъде щастлив.
Ирис дишаше в лицето му, той усещаше горещия ѝ дъх. Виждаше червените ѝ сочни устни като цъфнала роза и вдъхваше упойващия ѝ мирис. Тя го целуна по брадясалата буза и сякаш розата разцъфна. Страстта я караше да диша тежко и неговият свят изведнъж се сви. Никога досега Ибрахим не беше изпитвал такова нещо. Той беше с Ирис! Имаше чувството, че цял живот е чакал този момент и винаги е знаел, че тя ще го чака. Това беше жената отредена за него от самия Бог. Това беше Жената! Изпита усещането, че много пъти е срещал Ирис. Спомни си малкото момиченце с руса като слънце главица, ханъмата Чичек в султанския харем и сега Зеница. Това беше най-красивата жена на света и сега тя беше негова. Всичко беше толкова красиво! Той беше късметлия. Той беше специален, а до него лежеше най-специалната жена. Едва сега като че ли разбра, че всички жени, които беше познавал, са носели в себе си части от Ирис. Те бяха служили само да заместят нейната липса. Ибрахим си помисли това, но после се сети за Бурчин и мисълта му се стори светотатствена. Може би грешеше! Сега имаше цялото щастие на света, в обятията си държеше това, което винаги бе искал, това, което го правеше истински щастлив. Това беше жената, която можеше да излекува всичките му душевни рани, да го утеши и като мехлем да го успокои. Това беше жената, която единствено можеше да засити хищническия му нрав и да му бъде достатъчна и нужна. Това беше тя!
Целият му живот досега, всичките му победи, успехи, слава, пари биха загубили смисъл, ако тази жена не беше до него. Скоро радост и страст започна да струи от тялото му. Той бавно преминаваше в света на живите. Плътта му се съживи. Паметта му се загуби, изпадна в безпаметност, с това загуби и себе си. За пръв път в живота си Ибрахим не беше еничар, не беше воин, не беше Махди, дори не беше Ибрахим. Поддаде се на повика на плътта и на сластта. Прегърна отново премалялата жена, която се топеше в силните му ръце. Скоро се загуби в нея и в мрака на стаята нечий мъжки глас гальовно каза:
– Яша, кузум! (Да си жива, агънце!)
Сутринта Ибрахим си позволи да остане в леглото до по-късно. Той се чувстваше уморен от случилото се през нощта. Лежеше в радостна омая и не знаеше на кой свят се намира. Опипа мястото до себе си. То беше празно, а постелята беше студена. Ирис беше станала отдавна. Ибрахим се поизправи и в този момент се появи тя. Някъде отдалеч се чу красивият звук на саз, той се извиваше и звучеше на фона на ударен инструмент, който подчертаваше темпераментността на мелодията. Жената влезе в стаята и застана в нейния център. Това не беше Ирис, нито Зеница, тази, която застана в стаята, бе Чичек. Ибрахим се сети, че тя беше една от най-известните ханъми на султана. Години наред бе живяла в разкош и в най-богатото и приказно място на света – Топкапъ сарай. Изведнъж в стаята влезе и друга жена. Двете бяха облечени в ефирни дрехи – атлазени елечета и полупрозрачни шалвари. Нямаше съмнение, това бяха Ирис и Божура. Те явно се канеха да правят нещо прелюбопитно. На главите си имаха малки плитки шапки, подобни на плитък фес, а под него надолу, подобно на фередже, висеше прозрачен, фин воал, който се спускаше чак до кръста им. Воалите се спускаха на драперии и когато жените се движеха, те правеха така, че лицата им хем се виждаха, хем не. Това движение на тялото създаваше илюзия, че главата също се движи. Двете бяха боси, с красиво изрисувани с къна крака. Така се рисуваха жените в харемите на богатите турски бейове. Ирис сигурно беше сменила името си и за да не могат хората на султана да я проследят. Тази жена владееше изкуството на харема и то на най-изтънчения харем на света – този на султана. Но дори при различните султани харемите бяха на различно ниво. Той беше сигурен, че по времето на сегашния султан харемът е бледо копие на това, което беше по времето на Ахмед III, а там Чичек беше една от най-изявените ханъми. Иначе султанът едва ли би я пуснал свободно да се разхожда из Топкапъ сарай на Празника на лалетата и едва ли би била избрана да приготвя ханъмите за вечерта с него. Това беше приоритет само за най-изявените и знаещи ханъми. Така че сега пред Ибрахим стоеше една от най-вещите в областта на изкуствата и любовта жени. Какво ли му беше приготвила тя? Ибрахим познаваше султан Ахмед III и сега щеше да бъде с жена, която е била със султана.