Една вечер, както си седяха, Ирис го изгледа и каза:
– Искам да те питам нещо.
– Кажи! – късо отговори Ибрахим.
– Струва ми се, че съм те виждала преди много години. Ходил ли си в Арабия?
Спомените се върнаха в Ибрахим. Колко отдавна беше това време, когато с льо Комб и Касим бяха скитали из Арабската пустиня. Ибрахим още мислеше, когато Ирис продължи:
– Преди много години бях отвлечена и там, в Арабия, ми се струва, че съм те виждала.
Ибрахим се сети за "Цветето на Изтока", за онзи поглед, който беше чувствал през цялото време. Ето какво е било? Била е Ирис! Тогава, когато той беше мислил за нея и си беше спомнял Бурчин, тя е била толкова близо до него. По някакъв начин животът на двамата е бил преплетен и предопределен да бъдат заедно. През тази вечер те повече не говориха, но Ибрахим си мислеше за много неща.
Една нощ, докато лежаха в леглото и през малкия джам гледаха звездите, тя каза:
– Защо първата вечер, в която бяхме заедно, плака?
– Защото ми навя спомен – каза Ибрахим.
– За нея ли? – попита Ирис, но си личеше, че не знае за коя жена става въпрос.
– Да! – кратко отговори той.
– Мразя я! – отговори Ирис.
Ибрахим се учуди и се извърна, за да види красивия неподвижен профил на жената.
– Но ти не я познаваш?
– Мразя я! Какво да направя, за да я забравиш?
– Защо искаш да я забравя? Обичай ме такъв! Ти ме обичаш, защото съм такъв! Не искай да ме притежаваш, а ме обичай! Ти обичаш и нея чрез мен, защото аз винаги я нося със себе си! Тя има много лица и всички те са част от мен! Ако забравя за нея, това означава да забравя за теб!
– Коя е тя?
– Тя беше едно чисто момиче в Анадола, красавица в Танжер, която едва докоснах, похитена жена, ханъма в султански харем, жена на чорбаджия, жена в Персия и Истанбул.
– Ще ми разкажеш ли за нея?
– Не мога. Аз не я притежавах, само нежно се докосвах до Нея. Винаги обаче търсех Нея. И откривах Нея във всяка една от тях.
– Коя е Нея? – попита Ирис, а в гласа ѝ имаше надежда, че тя ще се окаже неговата Нея, че тя ще е жената, която Ибрахим цял живот е търсил.
– Няма да разбереш! Няма да повярваш, но Нея си ти! – той каза всичко това и знаеше, че тя го очаква, но не го каза само заради това. Не можеше да ѝ обясни колко много я беше търсил през целия си живот, колко дълго я беше чакал, колко много му беше липсвала. Как тя беше умирала при смъртта на Бурчин и при всяка раздяла. Той я обичаше, но не само Ирис, която сега лежеше до него. Той обичаше нея в майка ѝ, обичаше онова момиченце, на което беше обещал да се ожени за нея. Обичаше я като Чичек, като Персика, обичаше Ирис. Цял живот я беше търсил. Цял живот я беше преследвал. Той я беше обичал през цялото това време. Нямаше как да ѝ го обясни, а и дали беше нужно? Затова той просто каза:
– Обичам те! – колко малко и колко много можеше да означава това "Обичам те!"
Колкото и да му беше неприятно, с настъпването на пролетта трябваше да напусне Боляровия хан, а с това и Ирис. Разбраха се тя да го чака. Той наистина бе обикнал тази жена, а и тя се бе привързала към него и беше под властта на силата и ума му. Не искаше да тръгва, но силата, която винаги го беше подтиквала да следва мисията си, го поведе на път. Той вече беше взел решение да изпълни мисията на Вълчан войвода и бе измислил начин как да направи това.
II Глава
БОЛЯРОВИЯ ХАН
Освен златото, среброто, скъпоценните камъни, земята и хората, султанът имаше и друго голямо богатство. От него той печелеше повече, отколкото от всичко останало. Преди стотици години през територията на Империята беше минавал така нареченият Път на коприната. Това била търговска артерия, която свързвала Изтока със Запада, но по нея не се пренасяло само коприна, а всичко, което представлявало ценност за народите, през чиито територии минавал пътят. Безброй кервани кръстосвали пустинята и минавали през най-опасните места на света, през високи планини, джунгли, пустини и оазиси. Стоките се пренасяли с кервани от камили, мулета, а най-накрая и от кораби. Те тръгвали от далечна Япония, Китай, Корея и Монголия, преминавали през Тибет и Индия, после през Афганистан, Персия, Арабия, докато стигнат до Византия, а оттам и до Европа. По Пътя на коприната се пренасяли всякакви стоки, разбира се, най-много коприна, с която се обличали всички благородници в Европа. От Китай в Европа пристигал барут, хартия, сол, кожи, роби, скъпоценни камъни. И още една стока се пренасяла за Европа и то в не по-малки количества. Това бил оризът. Китай захранвал целия свят с ориз. Целият свят – Индия, Персия, Арабия и Европа, ядял само китайски ориз. Затова китайските императори криели знанието за това как се отглежда ориз като най-строго пазената държавна тайна. Така те с векове продължавали да продават ориз на света. Арабите години наред се опитвали да открият тази тайна или да я откраднат от китайците и сами да започнат да го отглеждат и продават. Това не станало и едва по-късно турските султани успели да разкрият тайната. Те прекъснали Пътя на коприната и направили така, че цяла Европа и светът да търгуват само с тях. Най-голямото съкровище на султана и това, което се пазеше в най-строга тайна, беше отглеждането на ориза. Тези, които го отглеждаха, бяха крепостни селяни и роби на султана. Това бяха хора със специален статут в Империята. Наричаха се чалтиклии, а оризищата – чалтик. На чалтиклиите беше забранено да споделят тайните по отглеждането на ориза с други хора. Те живееха в селища, в които се гледаше само ориз. Това бяха оризища, които се строяха и трябваше да съществуват най-малко 200 години, за да станат ефективни и да си заслужават построяването. И малко бяха местата, където можеше да се отглежда ориз. Трябваше да има свободно течаща вода и канали, които да докарват водата до оризищата и да я отвеждат обратно. Поради това султанът беше превърнал земите, които някога били житница на света, в оризища. В античния свят тези земи били смятани за най-плодородните. Те изхранвали целия античен и средновековен свят. Това бяха местата, където се зародила човешката цивилизация. В Империята на султана храната, която се ядеше най-много, беше оризът. Него го обичаха и турците, и персите, и арабите. И нямаше софра, на която да не се сервира ориз. Той беше предпочитана храна от всички народи, населяващи Империята. Ядяха го дори повече от житото. Именно затова житниците бяха превърнати в оризища. Това бяха Месопотамия (Ирак) и Египет. Тигър и Ефрат бяха уловени и напояваха чалтиците в Ирак, а Нил, с плодородните си наноси, правеше Египет страната с най-вкусния ориз. Така Османската империя започнала да се конкурира с Китай по производство на ориз. Султанът беше прекъснал търговските пътища и държеше пълен монопол на търговията с ориз с Европа. И цяла Европа, и Америка, както и Африка, ядеше турски ориз. Но и европейците искаха да откраднат технологията за отглеждане на ориза. Те се опитваха да постъпят с Империята така, както някога с Китай бяха постъпили арабите и турците. Особено активни бяха италианците. Именно затова чалтиклиите бяха закрепостени – беше им забранено да напускат пределите на оризищата. Самата Империя беше разделена. Султанът забраняваше в европейската част на владенията му да се пренася нелющен ориз (арпа), а само лющен бял ориз, тъй като белият ориз не можеше да се сее, а само да се яде. Европейците бяха опитали да сеят, но те правеха това с бял лющен ориз и то като жито – на сухо, затова не бяха успели. Беше строго забранено пренасянето на нелющен ориз през Босфора и морето. В Империята на султана, под страх от смъртно наказание, беше забранено отглеждането на ориз и само султанът имаше право на това.