В този пролетен ден на 1745 година един смел мъж беше тръгнал да осъществи намерението си, което, ако се провалеше, щеше да коства живота му. Той вървеше по Цариградския път. Беше въоръжен като някой делибашия, от глава до пети. В ръката си носеше дълго арабско копие – джерид, в силяха му бяха втъкнати две ками, пищов и ятаган. От Боляровия хан беше взел малко пари, колкото да достигне Истанбул. Турчинът, защото според всички, които го срещаха, това беше турчин, облечен с турски дрехи и с вид на бей, беше с малко стари и протрити дрехи, но по поведението му си личеше, че е горд човек, свикнал да командва. Благородството и положението на човека се подчертаваше от превъзходното животно, което яздеше. То приличаше на арабски жребец, но беше с по-силна и масивна структура на костите. Явно бързината и горещата кръв на арабското животно беше смесена със силата на по-издръжлив кон. Така животното беше съчетало бързината на един от своите родители с издръжливост и сила. Това беше Арабкан – кръстоска между арабски жребец и кабардински високопланински кон. Това животното беше много издръжливо, можеше да се катери и имаше силата при нужда да влачи дори каруца. Всички, които срещаха турския ага, се възхищаваха на животното, което той яздеше.
Ибрахим мина през Едирне. Много искаше да се отбие до казармите на еничарския корпус, но не можеше, защото така щеше да предизвиква вниманието на еничарите. Освен това той знаеше, че откакто бяха приели техния рекрут през 1705 година, вече не се събираше девширме и нямаше истински еничари капъ колу. Сега еничарите бяха турци и местни хора, събирани според това къде се намираше ортата, синове на селяни и занаятчии, страхливи и мързеливи. Едва ли бе останал жив някой от неговите учители. Ибрахим мина покрай казармите, огледа сградите и си спомни за годините, когато тук с неговите другари бяха аджамиоглани.