След няколко дни Ибрахим влезе в Истанбул. Той посети Хъкъ. Махидевран бе остаряла и станала зряла жена. Никой не знаеше нищо за Персика. Хъкъ му даде пари. Неджиб ага беше починал. Хъкъ отведе Ибрахим на гробищата и там еничарът отдаде последна почит на първия си учител в еничарския корпус. Върна се натъжен и много уморен от това посещение.
Ибрахим остана повече от месец в Града на градовете. Той се разхождаше около Босфора и Златния рог, мекият морски вятър милваше загорялото му лице и той се наслаждаваше на почивката си. Градът се беше променил. През цялото време не срещна нито едно познато лице. Градът като че ли беше станал друг, това беше някакъв нов град. Всеки ден Ибрахим първо сядаше в кафенето на Хасан ага, изпиваше едно кафе, а после бавно се разхождаше. Хъкъ се беше научил да прави кафе точно както стария кафеджия. В кесиджийската къща с Хъкъ и Махидевран живееха четирите им деца. Три от тях бяха момичета и само едно
– Най-малкото, беше момче. Момиченцата бяха красиви и въздържани, във всяка една от тях Ибрахим виждаше част от Сабрие, а момченцето беше като малко закачливо маймунче. То напомняше на стария еничар на Хъкъ като малък. Ибрахим помнеше неговата пъргавост и бърз ум, но и това, че приятелят му Рефик Сарък въобще не го харесваше. Най-малкото от момичетата се казваше Сабрие.
След като постоя достатъчно в столицата, Ибрахим нае кораб и се отправи към Александрия. Това беше най-голямото пристанище на Средиземно море. Градът наистина беше голям и в него живееха всякакви народи. Той е бил основан от Искендер и винаги е бил един от средиземноморските центрове. Тук някога се намирал най-високият фар в света и най-голямата библиотека. Ибрахим потъна в морето от малки къщички и къси, криви улички. От известно време той имаше усещането, че е следен. Реши да се спаси от преследвачите си като потъне в някой от най-обикновените александрийски квартали. Те се бяха разлели като море между делтата на Нил и биваха пресичани от множеството канали на реката. Ибрахим ходеше все по-бързо и се оглеждаше. Мина през няколко пазара. Най-накрая му се стори, че се е откъснал от "опашката си". За него нямаше съмнение, че това са хората на султана. Явно го бяха "надушили". Вървеше без план и посока. Знаеше, че ако се наложи, нямаше да може сам да намери пътя до пристанището. Изведнъж вляво от него се откри някаква уличка. Тя толкова много му заприлича на уличката в Истанбул, но за разлика от нея къщичките бяха много по-ниски, бедни и разкривени. Уличката не беше така права, а начупена от случайно "поникнали" стени и къщички. Направо на улицата имаше проснато пране, на увиснали простори, подпрени с криви дървени прътове. Уличката беше много по-различна от истанбулската, но двете си приличаха по големите каменни плочи, с които бяха застлани. Тя беше сенчеста, прохладна и имаше собствен дух. Хората, облечени като пред приятели, живееха направо на улицата. Мъже с бели потници и бели бурнуси ходеха или седяха и лежаха на миндерчета, изнесени направо на улицата. Жени с черни фереджета им прислужваха, а децата се гонеха между просторите с пране и отнасяха клетвите на жените.
Когато влезе в уличката, забави ход. Тук не беше прието да се бърза. Хората биха погледнали подозрително на всеки човек, който бърза. Той вече беше взел решение. Искаше да остане тук сред тези хора. Тук щеше да бъде добре скрит и да свърши това, за което беше дошъл. Когато влезе и напълно се скри от пранетата, той видя малко кафене. Множество мъже бяха насядали на миндери или направо на земята, някои от тях бяха полегнали. Всички пиеха кафе или чай и пушеха наргиле. Ако преследвачите му го бяха проследили, Ибрахим искаше нещата да се решат тук, сред много хора. Знаеше, че джелатите на султана обичат да убиват в тишина, а не пред очите на свидетели. Освен това всички те бяха с отрязани езици, за да не разказват това, което бяха извършили. Ибрахим беше намислил, ако го проследят, да започне да моли за помощ хората и да ги увещава, че нападателите му са крадци и разбойници. Немите джелати нямаше как да отговорят и така може би щеше да се спаси. Докато навлизаше в уличката, Ибрахим поздравяваше всички мъже, покрай които минеше, те също отвръщаха на поздрава му. Най-накрая седна, поръча си кафе, а едно малко чевръсто хлапе му донесе наргиле с разпален въглен в чашката отгоре.
– Ага ефенди, с джебел или хашиш?
Явно в кафенето всички мъже пушеха тютюн или хашиш. За да не се различава от останалите, Ибрахим започна да пуши наргиле. Всичко това много му напомни за младостта му в Арабия. Отново се почувства млад, отново беше на пътешествие. Това го накара да се почувства жив. Седеше и бавно и спокойно всмукваше дим от наргилето. Слушаше мохабета, който лежащите около него мъже лениво водеха. Стана му толкова приятно. Поседя така няколко часа, от преследвачите му нямаше и следа. От тютюна или кафето се отпусна, нямаше съмнение, че мястото му беше тук. Той попита дали може да намери стая, където да отседне. Момчето го отведе до една врата. За да се стигне до нея, се минаваше през лабиринт от стълби, тераси, коридори и дори през няколко стаи. Похлопаха на вратата. Тя беше на най-високото място на уличката и се намираше на петия или шестия етаж. Пред нея имаше малка тераска с кръгъл парапет. Когато погледна през малкото прозорче на стаята, пред погледа му се разкри чудна гледка. Като на длан се виждаше цялата уличка. От терасата, освен уличката, се виждаха и всички покриви. Ибрахим оцени доброто разположение на квартирата. Беше добре, че можеше да избяга, когато поиска, без някой да може да го проследи. Ако преследвачите му пак го откриеха, искаше да има пътища за отстъпление.