– Как се казва тази уличка? – попита той. – Има ли си въобще име?
За негова голяма изненада момчето отговори, все едно е съвсем нормално тази уличка да има име.
– Казва се "Ал Медак".
На прага на стаичката се показа възрастна жена, която се оказа хазайката на квартирата. Така Ибрахим заживя на уличката. През първите две седмици въобще не я напусна. Ставаше късно, отиваше в кафенето и когато се прибираше в стаята си, вече беше почти мръкнало. Уличката имаше свои аромати, шумове и хора. Всички те много се харесаха на стария еничар. Напомняха му, че е жив. Само понякога привечер му ставаше тъжно и тогава си мислеше за Ирис. Искаше и тя да е тук сега с него, и двамата да живеят заедно. На нея много повече би ѝ отивало да бъде арабска принцеса, отколкото ханджийка в България.
След известно време, когато се почувства по-сигурен, Ибрахим започна да излиза и извън уличката. Отначало обикаляше съседните улички. Когато ги опозна, започна да обикаля из квартала. И така ден след ден все повече разширяваше обсега на разходките си, но съвсем съзнателно не правеше това към пристанището, както можеше да се очаква, а нагоре по делтата. Там градът постепенно свършваше. Най-богатите квартали на Александрия се намираха около пристанището, защото там живееха търговци, занаятчии и бейове. Покрай брега те се спасяваха от зловонието на делтата и дишаха прохладния чист морски бриз. Колкото по-нагоре по реката се отиваше, толкова по-бедни и малки ставаха къщичките, а уличките бяха тесни, криви и без калдъръм. Именно към тези квартали беше насочил вниманието си Ибрахим. Най-накрая стигна и до последните най-бедни постройки на града. Пред очите му се откри безбрежната шир на реката, многобройните ѝ разклонения и ръкави, обрасли с тръстика и папур. Беше чувал колко са опасни тези води. Из тях плаваха огромни и свирепи нилски крокодили. Той впери поглед и ги видя. Не крокодилите, а безбрежни водни поля, засети с чалтик. Това беше неговата цел. През следващите дни той много пъти идваше до това място. Единствено оттук можеше да наблюдава чалтика. Искаше да види как селяните го садят, отглеждат, жънат и как го обработват след това. Ибрахим следеше всичко подробно и най-педантично си водеше записки. Отначало не знаеше нищо за отглеждането на тази култура и записваше неща, които после му се струваха елементарни, смешни и ненужни, но все пак записваше всичко. Знаеше, че един ден от точността и подробността на тези бележки ще зависи успехът на начинанието му. Всеки ден идваше до това място, но нито веднъж не посмя да се приближи. Той знаеше, че на хората, отглеждащи ориз, им е забранено да говорят за това и че всички въпроси, които зададе, ще останат без отговор. Освен това те щяха да предупредят хората на султана и така всичко щеше да пропадне още преди да е започнало. Повечето от селяните вземаха добро заплащане и бяха богати хора, това означаваше, че не може и да ги подкупи. Докато гражданите бяха толкова бедни, че срещу няколко акчета можеше да разчита на тяхното мълчание и пълна незаинтересованост. Ибрахим беше купил няколко листа хартия, върху които записваше всичко, което наблюдаваше. Тази стока, за която толкова отдавна беше чувал, вече бе навлязла широко в Империята. Тя беше много по-крехка, но по-силна и много по-лека от пергамента. Върху нея се пишеше много по-лесно. Понеже се опасяваше да не бъде заловен и ръкописът му да бъде взет, го държеше в стаята си на уличката "Ал Медак". Така той запомняше всичко и по пътя, докато се прибираше, уточняваше какво да запише, повтаряйки си го непрекъснато. Пишеше кратко и ясно, без никакви излишни думи. Хартията беше скъпа, а и той не искаше да записва излишни неща, за да не се обърка после при четенето. На няколко пъти се замисляше дали да не се премести в копторите в края на града. Така щеше да избегне това излишно ходене всеки ден и вероятността да бъде засечен от султанските преследвачи по-време на този дълъг маршрут. Това щеше да бъде добре, но стаичките в края на града приличаха по скоро на кочини, отколкото на стаи за живеене. Не искаше да живее в такива условия, а и сред такива хора. Те бяха от най-ниско ниво – просяци, престъпници, убийци и всички пиеха алкохол. Не искаше да изоставя уличката "Ал Медак" с нейния дух и атмосфера. Така Ибрахим всеки ден ходеше и наблюдаваше чалтика, а после се прибираше и записваше всичко. За да му се изясни всичко, трябваше много дълго да седи и внимателно да наблюдава. Листовете с хартия ставаха все повече, най-накрая той ги обви в един двоен лист и ги оформи като малка, много тънка книга, отгоре написа "Рисалат риз" (Послание за ориза). Нарече го послание (рисалат), защото смяташе едни ден да завещае тази книга на своите наследници и по нея поколения наред да отглеждат ориз, когато него вече отдавна няма да го има. Дълго се чудеше дали да изпише името си, но после се притесни, че ако бъде заловен, това ще бъде едно допълнително доказателство, затова нищо не написа.