Ибрахим гледаше Истанбул и безбройните минарета, които се скриваха в лятната омара. На душата му ставаше тъжно и някак тягостно, защото той знаеше, че повече никога няма да се върне тук. Беше сигурен, че никога повече няма да види столицата на Империята на султана, а тук бяха минали толкова хубави години от живота му. Арабкан като че ли също усети тъгата на господаря си и запръхтя развълнуван. Ибрахим се откъсна от гледката и отиде да успокои жребеца.
От Бургас до Боляровия хан Ибрахим стигна за три дни. Арабкан явно предчувстваше, че се прибира, защото танцуваше и бързаше. Еничарът едва успяваше да озапти буйното животно. Една вечер Ибрахим препусна и се отклони от Цариградския път, скоро се спусна внимателно по баира и похлопа на портата на Ибрахимбейовия сарай. Мина много време преди Кръстю Каратозев да дойде да му отвори. На няколко пъти той се попита дали не беше по-добре да продължи към Боляровия хан и да прегърне Ирис, която не беше виждал повече от година. Какво ли беше станало с нея? Как ли изглеждаше? Какво беше правила през това време? Дали го чакаше?
Кръстю беше стегнал целия конак. Ибрахим хвърли гъските на земята. Мъртвите отдавна животни вече миришеха ужасно.
– Донесли сте за ядене, господарю – каза Кръстю и се приближи да оправи гъските, но явно го лъхна миризмата на разлагащо се месо, защото се хвана за носа и отстъпи няколко крачки назад. Ибрахим му подаде поводите на Арабкан. Конят изглеждаше щастлив, че се е прибрал и като че ли предчувстваше голямата почивка, която му предстоеше. Кръстю беше добър коняр още от манастира и Ибрахим много добре помнеше това. Той отиде до гъските, взе един ленен чувал, разпори гушите им и изсипа ориза в чувала. Чувалът се напълни повече от половината.
– Какво е това, господарю? Какво правите? – попита Кръстю.
– Това е по-ценно от злато – отговори еничарът.
– Жито ли е? Какво?
– Това е нашето богатство, но трябва да пазиш тайна! Ако някой разбере, ще бъдем мъртви!
– Защо? Толкова ли е тайно?
– Тайно е и забранено!
Кръстю нищо не разбираше и само мигаше учудено.
– Вземи чувала и го занеси в къщата! – каза беят, след което взе кесията с парите. От Хъкъ Ибрахим беше взел доста жълтици, но в Александрия те бяха намалели, а при заплащането на пътуването още повече се бяха "стопили". Все пак бяха останали някакви пари.
Ибрахим прибра златото в къщата горе, при чувала с арпа, там остави и всичките си оръжия. Явно Кръстю досега беше спал в къщата, но сега отиде да спи в сградите над оборите, които преди бяха обитавани от прислужниците. Ибрахим се сети в коя стая по-рано спеше Али. Тя беше най-удобна и направена специално за управителя на чифлика. Ибрахим беше уморен, но помогна на Кръстю да пренесе багажа си там. След това се оттегли в къщата. Легна, но въпреки че беше уморен, не можа да заспи. Въртеше се и мислеше за Ирис. Толкова малко ги делеше.
На сутринта Ибрахим стана. Кръстю му помогна да се измие и изкъпе, после се обръсна. Махна турските дрехи и облече чисти български. Напълни една голяма кожена кесия със злато, яхна Арабкан и се отправи към Боляровия хан. Отклони се от пътя и мина първо през параклиса, а после посети и гробищата. Те не бяха обрасли, а добре поддържани, което означаваше, че някой се грижи за тях и че в Боляровия хан всичко е наред.
Когато се появи на портата на хана, Ирис го видя. Тя переше в едно дървено корито. Вътре имаше някакви бели парцалчета. Вместо да скочи и да го посрещне, тя се шмугна в стаята, там, където двамата бяха живели. Това го учуди. Слизаше от Арабкан и го поведе към обора, за да го разседлае. В този момент отнякъде изненадана се появи Божура. Тя се втурна да му помогне.
– Какво става, защо Ирис не ме посрещна? – попита Ибрахим.
Божура нищо не отговори, но някак притеснено наведе глава. Това изостри любопитството на Ибрахим. Какво ли беше направила Ирис? Очакваше го някаква неприятна изненада и той бързаше, за да види какво става. Колкото и да беше чудно, когато се погрижи за Арабкан и тръгна към кирпичените стаички, в които живееха жените и Иванчо, Божура, без да каже нищо, го хвана за ръката и се опита да го задържи или да го спре. Ибрахим не можеше да разбере какво става. Поведението ѝ още повече го притесни. Тя сумтеше и се бореше с него, опитвайки се да го спре или поне да го забави. Когато стигна до къщата, главичката на Иван, която се подаваше през вратата на другата стая, страхливо се прибра. Нещо ставаше! Ибрахим се опита да бутне вратата, където преди малко се беше шмугнала Ирис, но тя беше залостена, а и Божура като че ли събра сили и все повече му пречеше. Той реши да се справи първо с нея, но трябваше да го направи внимателно, защото всичко това, цялата тази картина, се развиваше пред погледа на гостите на хана. Ибрахим мразеше такива сцени, но нямаше избор. Най-накрая успя така да стисне ръката на Божура, че тя го пусна. Отново опита да отвори вратата. После започна да удря с юмруци и тогава отвътре се чу рев. Да, това беше детски рев. В стаята, където беше влязла Ирис, имаше дете. Значи това беше голямата тайна! Коленете на Ибрахим омекнаха. Ирис му беше изневерила, затова се криеше.