– Отвори! – Ибрахим говореше с глас, който като че ли идваше от преизподнята, тих и шепнещ, но много заплашителен. Той отстъпи няколко крачки, гърбът му опря о стената и се свлече, докато не остана така седнал, с гръб опрян в бялата варосана стена. Докато той беше мислил за нея и очакваше да го посрещне, тя му беше изневерила. Ирис се показа на вратата, втурна се към него и се опита да го изправи, той обаче не искаше да се изправя, краката му не го държаха.
– Чие е това дете? – все пак успя да попита Ибрахим.
Очакваше да чуе грозната истина, но тя го изненада още повече като каза:
– Това е твоето дете!
– Какво?! – Ибрахим извика, а после в главата му като слепи прилепи се заблъскаха мислите му. Той беше станал баща! Вече беше мислил, че това никога няма да му се случи. Имаше дете от най-любимата си жена! Всичко беше толкова красиво! Все пак тревогата му не изчезна съвсем.
– Защо избяга и се скри от мен? – пак попита той.
– За да не ме видиш такава – каза тя. – Тъкмо перях пелените.
Ибрахим си отдъхна, но пък сега започна да осъзнава, че вече е баща. Той имаше дете. Беше толкова развълнуван. Мина доста време преди да попита:
– От мен ли е детето?
Ирис го погледна толкова лошо, че реши повече да не пита.
– А момче ли е или момиче? – сети се да попита.
– Момче!
Ирис го погледна, а после внимателно, като че ли очакваше Ибрахим да избухне с всяка дума, каза:
– Не знаехме кога ще се върнеш, господарю! Не знаехме въобще дали ще се върнеш, затова го кръстихме! Реших да не го държа некръстен и така го кръстихме в християнската вяра! Нарекохме го Атанас!
Ибрахим въобще не се ядоса. Никога досега не беше мислил, ако има дете, в каква вяра да бъде посветено, но сега нещата се бяха наредили от само себе си и той беше доволен.
– Атанас! – повтори Ибрахим като омагьосан. Той го повтаряше, като че ли за да свикне с мисълта, че вече е баща.
– Атанас Хаджипетков – повтори Ирис.
Ибрахим се усмихна, детето наистина беше негово. Но той се сети за поверието за неговия род. Майка му го беше разказвала и всички в Боляровия род го знаеха. Всички от рода се раждаха с език сраснал с небцето и ако бабата, която акушира, не отрежеше езика отдолу, бебето от Боляровия род не можеше да засуче и можеше да умре, без никой да разбере какво става.
– Сраснал ли му беше езикът за небцето? – попита Ибрахим.
Ирис се засмя искрено. Божура беше гушнала Иван, който гледаше това, което се случваше. Момчето като че ли усещаше, че нещо лошо се случва и бе притихнало. Божура, за да го запази, го беше прегърнала.
– Сраснал му беше, но аз вече знаех. На Иван някога също му беше сраснал.
Обяснението на Ирис му беше достатъчно. Ибрахим седеше все така и продължаваше да мисли. Скоро каза:
– Иван Хаджиянев и Атанас Хаджипетков.
Колко умна беше Ирис. Иван беше нарекла на брат му Яне, а неговия син беше нарекла с неговото християнско име и хаджи, защото беше обиколил света и беше ходил в Йерусалим и Мека. Яне също беше ходил на Божи гроб в Йерусалим.
Ибрахим стана, влезе в стаята и видя бебето. То като че ли го позна и започна да се смее. Отново заживяха с Ирис като мъж и жена. След няколко дни той премести целия си багаж в Боляровия хан. Искаше да бъде по-близо до Ирис и до сина си. Още първата нощ той даде кесията със златните пари на ханджийката. Така искаше да си изплати вересиите за цялото време, в което бе живял в хана и хранеше на софрата на Ирис.
Кръстю отново зае къщата в Ибрахимбейовия сарай. Ибрахим ходеше всеки ден до сарая и двамата с бившия презвитер работеха. Те копаеха канали и строяха малко оризище. Ибрахим знаеше, че е абсолютно забранено други, освен хората на султана, да отглеждат ориз. Осъзнаваше риска, но това беше единственият начин да спечелят много пари. Щеше тайно да отглежда ориз и да го продава в Европа. Или щяха да го заловят и да го убият, или щеше да стане толкова богат и да изкупи толкова земя, че да се опълчи на падишаха. Път назад нямаше. Това беше единственият начин да изпълни завета на Вълчан войвода. Нему беше отредена ролята да стане най-богатият човек в България, да изкупува земя и да я присъединява към владенията си, докато не изкупи територията на цяла България. Докато работеха, Ибрахим мечтаеше как ще направи землището на цялата кааза оризище. После си представяше как продават ориз из цяла Европа, а печалбите им стават все по-големи и по-големи.