Той отиде във Филибе и оформи всичко според закона. Отначало се бе възползвал от хасовия режим. Беше изучил много подробно мюлковия и хасовия режим. Отначало беше мюлков господар, после учреди вакъф и така имението му стана независимо и "затворено".
На другата година малко след Тодоров ден двамата с Кръстю нагазиха в първото оризище, което бяха направили. Водата за него идваше от Черкезица, но двамата копаеха канали и от Сушица. Така в оризище можеше да се превърне цялата земя между двете реки, освен това щеше да е скрито от любопитните погледи на хората, преминаващи по пътя, свързващ Цариградския път със Станимака. Въобще първото оризище беше построено скрито, далеч от всички пътища и села. Но то беше само долу от баира. Ибрахим вече мислеше как да направи оризища и върху земята горе на баира.
Ибрахим беше пренесъл в Боляровия хан книгата "Рисалат риз" и всеки ден я четеше. Така отглеждаха ориза стриктно по записките, които бе направил, докато беше в Александрия. Някои от тях обаче бяха нечетливи. Докато отглеждаха ориза, разбраха, че черният ориз има други изисквания, а не е както белия ориз. По схемите, които беше направил на каналите и оризищата, двамата продължаваха да строят диги и да увеличават площите, в които да сеят. Добре че в Александрия се беше сетил да начертае схема на каналите. Беше описал подробно колко трябва да са дълбоки, откъде да се влива водата, как да се направят стените, валовете и наклонът на оризищата. Отглеждането на ориза обаче не вървеше така гладко, както двамата искаха. Понякога нещата, които беше наблюдавал в Египет, тук не се получаваха. Ибрахим реши и докато четеше от "Рисалат риз", започна да пише нова книга. От Александрия беше донесъл хартиени листа и сега в новата книга описваше нещата така, както ставаха в България, с българска тор и черен ориз. Освен това водата на двете реки – Черкезица и Сушица, съвсем не беше като водата и плодородните наноси на могъщия Нил. Нещата, които описваше в новата книга, доста се различаваха от първоначалните записки, направени в Александрия. За да различава двете книги, Ибрахим нарече новата книга "Рисалат кара риз". Голям принос за написването на тази книга имаше Кръстю, който също пишеше и си водеше записки по това как трябва да се отглежда ориза.
Строиха оризищата внимателно и много здраво. Те трябваше да издържат поне 200 години. Чувството, че строи нещо, което трябва да издържи и в бъдеще, го караше да се чувства като строител на храм. Но оризищата щяха да бъдат по-ценни дори от черква или джамия, защото те нямаше да служат само за молене, а щяха да дадат храна, сигурност и живот на много хора.
Първата година реколтата беше много добра и наесен на хармана имаха ориз, колкото да засадят цялото землище между Черкезица и Сушица. Построяването на каналите и оризищата обаче изоставаше. За да им помага в работата, Ибрахим все по-често вземаше Божура и дори малкия Иван. Така момчето присъстваше на построяването на оризищата и беше един от най-активните му строители. Всичко това той разглеждаше като игра с водата и му беше много интересно. Ибрахим търпеливо му обясняваше всичко. Той осъзнаваше, че това е един от наследниците, които трябва да продължат делото му. Те трябваше да знаят всичко за чалтиците и ориза, на тях щеше да завещае "Рисалат кара риз". Като знаеше, че го прави за своите наследници, Ибрахим още повече напрягаше силите си.
Ирис не знаеше какво се случва. Тя виждаше как всяка сутрин Ибрахим излиза и се губи по цял ден някъде. Ирис не смееше да го попита къде ходи и какво прави, но виждаше колко уморен се връща. Сестрите вече знаеха, че Кръстю Каратозев е жив и здрав и че живее в Ибрахимбейовия сарай. Строителството на оризищата продължи и през зимата.
По цял ден Ибрахим работеше над чалтиците, а вечер се прибираше и си играеше със сина си. Това беше голямата му радост. Наско растеше много бързо. Той топеше сърцето на еничара. Понякога с крайчеца на окото си Ибрахим виждаше, че Иван гледа как той си играе с Атанас и се чувстваше виновен, защото той беше причината племенникът му да бъде сирак. Ибрахим се опитваше да го притегли и гушкаше и него. Не искаше Иванчо да се чувства по-малко обичан или онеправдан от брат си. Той правеше сериозни забележки на Ирис да не дели обичта си към децата и да не се радва само на Наско, който беше малък, сладък и с руса косичка. Една вечер Ибрахим видя как Ирис гушка Иван и плаче, а сълзите ѝ попиваха в меката детска косица. Дали тя все още не обичаше Яне? Обичаше ли него – Ибрахим, или го смяташе за натрапник? Дали тя не търсеше от него само защита и подкрепа и имаше ли любов помежду им? Тези въпроси вълнуваха еничара, въпреки че двамата се разбираха много добре. Бившата ханъма правеше така, че той да се чувства като султан. Постоянно му подготвеше изненади и духовни наслади. Понякога по цели нощи му шепнеше любовни стихове. Една вечер му направи приказка от миризми. Разказа му историята за любовта на един персийски принц и при всяка нейна дума усещаше различни аромати... Вечер тя го чакаше и когато се прибереше, започваше да му прислужва, както ханъмите прислужват на турските бейове. Ирис отново бе станала християнка, но двамата живееха като мюсюлмани и тя се държеше като ханъма, а не като християнска жена.