Дойде Йорданов ден на 1748 година. Ибрахим вече беше на 57 години. Двамата с Кръстю бяха купили чифт биволи. Само тези животни можеха да влизат във водата и калта на оризищата, без да затънат. Всички други животни затъваха и не можеха да излязат от калта, а биволите с широките си копита успяваха да работят в оризищата. Освен това тези животни обичаха водата и блатата. И докато другите животни биваха нападани от комари, биволите се овъргалваха в кал и така запечената кал и дебелата им кожа ги пазеше от комари, кърлежи, пиявици и всякакви други гадини.
Та на този ден двамата, с помощта на биволите, започнаха сеенето на оризищата. Преди повече от седмица бяха наводнили чалтиците. Вече бяха изрътили ориза и сега сееха направо кълнове. Всичко трябваше да се върши на ръка и наведени. Това мореше много Ибрахим, който беше висок и трябваше да се прегъне на два ката, за да забожда коренчетата на оризовите стебла. Работната ръка не достигаше. След два-три дни двамата въобще не бяха напреднали. Трябваше да вземат повече хора, но това означаваше да се разчуе из цялата област. Имаха нужда от женска помощ. Единствените жени, които можеха да им помогнат, бяха Ирис и Божура, но това нямаше как да стане, защото тогава нямаше да има кой да се грижи за хана. Така Ибрахим взе решение да затвори хана. И без това ханът му пречеше, защото привличаше много гости. Така реши и двете жени и Иван започнаха да му помагат при засаждането на ориза. Ирис беше много притеснена и не искаше да губят хана, но Ибрахим се наложи. Така всички вече бяха свързани с ориза и с плана му. От толкова много години, от поколения насам, ханът беше изхранвал Болярови, а сега Ибрахим с един замах го затвори. Така вече имаха много място за живеене. Божура остана да живее в двете кирпичени стаи, а семейството се премести в хана. С дъсчени стени Ибрахим раздели на стаи голямото помещение на хана.
Работата на чалтика беше много тежка. Освен това всичко трябваше да се върши на ръка и само огромните черни животни можеха да помагат. Другото препятствие беше водата. Работата започваше в ранна пролет, когато водата беше ледена, ледът току що се беше разтопил, а понякога се налагаше да трошат парчетата лед, за да могат да нагазят в чалтика. Влизаха с двата бивола във водата и оряха оризището, а после боси го садяха. Всичко, свързано с отглеждането и обработването на ориза, се извършваше във вода. През пролетта тя беше ледена, после ставаше топла, но пък тогава беше пълно с пиявици и комари. Трудът беше кошмарен, но всичко бе заложено на него, вече нямаха хан, така че нямаше връщане назад.
Тази есен се роди още повече ориз. Двете жени все по-често започваха да готвят ориз, защото и без това им оставаше. Имаха арпа да засеят цялата земя на Ибрахимбейовата кааза.
Зимата на 1748 и 1749 година Ибрахим промени структурата на цялата кааза. Той създаде външна кааза. Там всичко беше нормално и така както изглежда всяка кааза, но около Боляровия хан държеше така наречената вътрешна кааза, в която се отглеждаше само ориз. Пресече пътищата, които водеха към хана. Един ден Ибрахим оседла Арабкан и двамата с Кръстю тръгнаха към река Чая. Цялата земя на вътрешната кааза вече беше чалтик. Там оризищата се захранваха от водите Черкезица и Сушица, но сега той искаше да направи оризища и горе. Двамата вървяха из землищата и стигнаха до Чая. Минаха покрай село Караджово, а после и покрай Катуница. Река Чая извираше от недрата на Родопите и беше най-голямата река, която течеше наблизо. Недалеч оттук тя се вливаше в Марица. Ибрахим и Кръстю оглеждаха реката и тръгнаха нагоре, там, където тя излизаше от Родопите. Това ставаше точно до Станимака. Мъжете оглеждаха за място, където да "хванат" реката и с помощта на канал голяма част от водите ѝ да бъдат отведени към землището на Боляровия хан. Двамата вървяха и никъде не виждаха такова място. Когато стигнаха до Станимака, Ибрахим беше разочарован. Арабкан вече беше доста стар и бързо се изморяваше. Тъй като конят му беше много изморен, двамата седнаха да похапнат, за да си починат конете. Не след дълго отново продължиха. Когато стигнаха малко над града, откриха такова място. Там беше най-удобно, мястото наистина беше добро. На връщане към Боляровия хан двамата обсъдиха всичко. Следващите дни Кръстю нае няколко мъже от Станимака и те започнаха прокопаването на канала. Плащаше им се добре, за да мълчат. Строяха канала така, че после той да може да бъде покрит с дъсчени капаци и чимове трева. Над земята само тук-там щяха да се виждат шлюзове, с които да се регулира водата. Тези шлюзове щяха да пускат или да спират водата в оризищата. Така Кръстю се зае с прокарването на канала. Водата за горните оризища щеше да идва от Чая и никой нямаше да може да разбере, че там има оризища, защото нямаше да знае, че има канал и вода.