Ибрахим отдели ориз, за да могат да засеят напролет всички оризища. Тази зима имаше повече свободно време. Отдели го да се порадва на Ирис и да си поиграе с децата. Иван беше на седем години, а Атанас вече бе на четири. Ибрахим започна да ги учи на борба. Опитваше се всичко да бъде като игра. Учеше ги и на нещата от китабите на Яне.
В тази 1750 година засяха всички оризища. Реколтата беше добра и всички работеха усърдно. На есента купчината с ориз беше голяма колкото могила. Ибрахим отиде до Виена, където договори количеството ориз и го продаде без никакъв проблем. Единственото нещо, което го притесняваше, беше, че трябва да го изнася нелегално през границата, но това не беше никак трудно. До границата всичко пренесоха с керван камили, а после с кораб до Виена. През цялото време Ибрахим държеше Кръстю да го придружава. Той вече беше назначен за управител на имението му, а Ирис беше определил да го наследи.
Понякога, когато си лежеше вечер и гледаше тавана, той си мислеше за Александрия и за уличката "Ал Медак". Толкова често беше мислил за това, че именно там може да завърши дните си, че бе започнал да свиква с тази мисъл. Сега мислите му бягаха и сякаш се бяха устремили към края му. В последно време Ибрахим все по-често мислеше за това. Той като че ли предчувстваше скорошната си смърт. Не знаеше откъде идваше това, но то го притесняваше. Все по-често започна да си спомня миналото си. Зу-л-фикр висеше на стената, кръстосан с меча на брат му. Останалите оръжия беше прибрал в сандъка при китабите. Джеридът беше много дълъг, затова го беше сложил легнал зад сандъка.
Вече няколко години Боляровия хан произвеждаше ориз и го продаваше в Европа. Кръстю го носеше до Виена, а оттам търговецът го разпределяше из цяла Европа. В Боляровия хан "се стичаха" все повече блага и богатства. Постепенно Ибрахимбейовият сарай западна и център на каазата стана ханът, който вече не беше хан. Стопанството имаше все повече волове и доверени хора, които да работят на чалтиците.
Ирис и Божура вече не работеха, тъй като златото ставаше все повече и повече. Кръстю отдавна беше посветен в заверата и бе обещал, ако нещо се случи с Ибрахим, да предаде завета на Вълчан войвода на двете момчета, когато те пораснат. Беше се заклел пред иконата в черквата и да ги научи на борба по Боляровия начин.
Един ден, без да предупреди никого, Ибрахим замина нанякъде. Никой не знаеше къде и защо. Ирис беше учудена. В последно време тя усещаше, че все по-често Ибрахим е замислен, но не беше очаквала такова нещо. Тя провери сандъка, но вътре не откри нито едно оръжие. Джерида също го нямаше, както и книгите. На дъното на сандъка беше останал само един ръкопис, на който пишеше "Рисалат кара риз". Взе го Кръстю и много се зарадва. От Ибрахим не бе останала и следа. Ако не беше Атанас, Ирис би помислила, че Ибрахим никога не се е появявал в живота ѝ. Единственото, заради което си заслужаваше тя да живее, бяха синовете ѝ. Тя ги гледаше, а сърцето ѝ се изпълваше със скръб. Хората, които най-много обичаше, си бяха отишли от нея. Един ден сигурно и двете момчета щяха да я изоставят, и сърцето ѝ нямаше да понесе това.
Няколко дни след като Ибрахим замина, Арабкан падна на земята. Конят пръхтеше, а от устата му течеше кървава пяна. Той като че ли разбираше, че Ибрахим е заминал и двамата повече никога няма да се видят. Ирис гледаше голямото му тъжно око. То сякаш бе събрало в себе си цялата мъка и тъга на света. В това око тя прочете невъзможността на коня да поеме мъката на света. Гордото животно като че ли не умираше от старост или от нещо друго, а от мъка. Ирис разбираше коня, тя преживяваше същото нещо, веднага повика Кръстю и той сложи край на мъките на Арабкан.