III Глава
ДЯВОЛСКАТА ДУПКА
С времето около Боляровия хан се оформи нещо като село. Все повече семейства идваха и се заселваха в центъра на каазата. Кръстю като управител на Ибрахимбейовата кааза се възползва от опита на султана, той вземаше определени семейства да работят на чалтиците и те оставаха завинаги в селището. Така тайната оставаше скрита, а Кръстю и всички те знаеха, че от опазването на тази тайна зависи животът им. С годините Кръстю и Ирис спряха да вземат повече семейства, но въпреки това селото се разрастваше. Чалтикът се нуждаеше от много ръце, които да работят. Хората имаха големи семейства, затова Кръстю оставаше все повече ориз за препитаването им. Вече се бяха оформили Горна и Долна махала и една по-малка, която се беше появила около Боляровия хан. Тази махала, понеже се намираше най-близо до гробищата, се наричаше Гроб махала. Надолу от нея се намираше черква, която всички пришълци наричаха Старата черква и вече като че ли никой не помнеше на кой светец бе посветена, нито кога е била построена. Така цялото село посещаваше Старата черква, а Ирис и останалите Болярови посещаваха и параклиса "Свети Георги", който се намираше близо до Боляровия хан.
От ориза селото печелеше добри пари, но Кръстю беше посветен от Ибрахим и от излишните пари не си позволяваше никакъв разкош и лукс, а продължаваше да купува земя, която да присъединява към Ибрахимбейовата кааза. Тя, разбира се, се включваше към външните територии на каазата, в която нямаше чалтици.
Всъщност Ирис управляваше каазата. Тя също знаеше за завета на Вълчан. Кръстю беше чувал, че тя и Божура са внучки на самия Вълчан войвода. Двамата се разбираха прекрасно. Кръстю си водеше записки за всичко, което се случваше. Всеки ден той очакваше Ибрахим ага да се върне. Искаше, когато господарят си дойде, да завари всичко в ред. Дори на няколко пъти дописа някои неща в книгата "Рисалат кара риз". Знаеше, че Ибрахим ага ще го похвали за усърдието. Разбира се, позволяваше си да пише само многократно проверени неща. Добре че агата беше написал книгата на български, защото знаеше, че той можеше да пише и с арабски букви.
Кръстю продължаваше всеки ден да води заниманията по борба на двете момчета. И двете напредваха много добре. Иван беше много силен, още от дете той се отличаваше с голяма сила, може би, защото от малък работеше на оризищата, освен това се бореше с огромно желание. Той порасна левент и силен. Работеше много и бдеше над цялото семейство. Скоро стана ясно, че момчето притежава душа на воин. Беше малко наивен, но добър по душа. Атанас растеше много по-хитър от брат си и често използваше огромната сила на по-големия си брат в своя полза. Иван или не се усещаше, или беше добродушен и не се дразнеше от това.
Така изминаха много години. Божура и Кръстю остаряха, двете момчета пораснаха. На всички беше ясно, че двамата ще наследят каазата и ще я управляват така добре, както и досега. Всички гледаха братята с надежда, радваха им се и се гордееха с тях. Не знаеха защо носят различни имена, но това не ги и интересуваше, беше ясно, че двамата са голяма сила и че бъдещето им принадлежи.
В последните години хората, а и Ирис и Кръстю, търсеха име, с което да нарекат селото. Един ден Ирис не стана от леглото, притеснените синове се събраха около постелята ѝ. Майка им лежеше, а дългата ѝ бяла коса беше пръсната на възглавницата. Под очите ѝ имаше големи тъмносини кръгове. Чак сега те видяха колко стара и грохнала е тя. Иван седна, хвана главата на майка си и я постави в скута си.
– Майко, майко! Защо лежиш? Болна ли си? – питаше той.
Ирис повдигна клепачите си и погледна двете момчета. Те очакваха тя да им даде нареждания какво да правят за деня, но Ирис не каза нищо такова. С немощната си ръка им направи жест да се наведат към нея. Явно ѝ беше трудно да говори високо, а това, което момчетата трябваше да чуят, бе важно. Синовете ѝ бяха силни, въпреки крехката си възраст бяха широкоплещести, със силни ръце и вратове като на бик. Сила и решителност лъхаше от движенията им. Иван беше три години по-голям и много по-силен. Никой не можеше да каже откъде идва силата на момчетата, дали от бащите и майка им, или от това, че по цял ден работеха тежката работа на оризищата, а може би от това, че всяка вечер се бореха. Сега стояха и гледаха болната си майка. Иван беше на около седемнадесет години, а Атанас – на четиринадесет.
– Мили мои – каза Ирис и това много притесни момчетата. Не бяха свикнали майка им да ми говори по този начин. Нещо лошо се беше случило и явно старата им майка беше много болна. – Трябва да ви кажа няколко неща, но не искам да отговаряте, а само да слушате.