Момчетата само стояха и слушаха, и без друго не знаеха какво могат да кажат. Колкото повече слушаха, толкова повече осъзнаваха, че майка им наистина е много болна. Но тя не каза нито дума за болестта си.
– Момчета, когато си отида – момчетата понечиха да възразят, но жената само с един жест ги спря, – отидете до Риз баба и го питайте...
Братята знаеха, че от много време в покрайнините на Избеглий и Арапово, в една пещера живее дервиш, когото наричаха Риз баба (Оризовия баща) (баба – учител, баща, духовен наставник, свят човек, знаещ, мъдрец. В някои от ислямските секти това е митичният създател на сектата.).
– Питайте Риз баба за договора между вас двамата и нека той ви каже всичко що иска да ви научи, а вие слушайте и се учете от него! И нека той ви разкаже за завета на Вълчан! И още нещо, попитайте го за името на селото, защото, ако някой има право да му даде име, това е той!
– Защо, майко? От къде на къде той ще дава име на нашето село! Той е гъзваджия (гъзва – чалма, чалмалия), как ще го слушаме? Ние сме християни и православни, а той е мюсюлманин, защо да го слушаме?
– Той е умен и свят човек и ще ви обясни всичко. Обичайте се и дръжте един на друг! Помнете, че сте змейове! Вие сте последните истински змейове на земята! – това бяха последните думи на Ирис. До вечерта тя беше мъртва, а беше само на шестдесет години.
Двете момчета, след като погребаха майка си, изчакаха 40 дни, за да се успокои душата ѝ и да са близо до нея. Стояха и гледаха двата пресни гроба, защото близо до гроба на майка им беше натрупана пръстта на наставника им Кръстю Каратозев, който бе умрял предната година. Сега на момчетата им оставаше само леля им Божура, но тя се беше чалнала нещо. Постоянно ходеше и си говореше сама, като повтаряше, че иска да иде при Яне и Ирис и смяташе, че двамата са я изоставили на тая земя. Всяка нощ тя изчезваше нанякъде. Една вечер момчетата решиха да я проследят и видяха, че ходи на гробищата, а там се хвърля върху гробовете на майка им и Яне и ридае, заравяйки лице в рохката пръст, като че ли искаше да влезе в земята, така както си беше жива.
Тъкмо на 40 дни на майка си братята се прибираха от гробищата. Леля им вече се беше прибрала в хана, защото беше станала и отишла на гробищата по-рано от тях. Сега те се вървяха към хана и скришом мислеха за това, което им е приготвила за ядене. Иван веднага тръгна към кирпичените стаички встрани от хана, където живееше тя и готвеше. Атанас последва брат си. Растяха момчетата и въпреки всичко, което се случваше, винаги бяха гладни. "Сигурно ще има пилаф за ядене" – помисли си Иван и устата му се изпълни със слюнка. Отвори вратата на стаята и това, което видя, го ужаси. На нивото на главата му висяха краката на леля му Божура. Той гледаше шарените ѝ дебели плетени вълнени калцуни и цървулите, които бяха паднали на пода. Краката ѝ леко се клатеха. Иван погледна грозното посиняло изкривено лице само за миг. Все пак успя да види дебелия син език, който се подаваше от устата на жената, застинала в предсмъртна гримаса. Макар че сам беше ужасен, обърна се и затвори очите на Атанас. Брат му се изненада и поиска да види какво толкова брат му крие от него и защо затваря очите му. А Иван нямаше сили да каже и дума. Очите му бяха пресъхнали и не можеше нито да заплаче, нито да каже каквото и да е. Все пак реши да помогне на леля си, ако все още не бе мъртва. Удари един незаслужено силен шамар на брат си и го изгони извън хана. Момчето, обидено и неразбиращо, се разрева. Иван се върна в стаята. Леля му все още висеше и леко се поклащаше. За пръв път оставаше насаме с мъртвец. Той хвана краката и въпреки ужаса си я вдигна силно нагоре, но нищо не успя да направи. Явно не можеше да се справи сам. После се затича навън. Къщите на комшиите им от Гроб махала бяха на доста голямо разстояние от хана и за да стигне до най-близката от тях, му се наложи доста да тича. Докато тичаше, срещна някакъв мъж по пътя. Иван не можеше да обясни какво се е случило, а само мучеше и го дърпаше за ръката. Макар отначало нищо да не разбираше, човекът проумя, че се е случило нещо лошо и веднага го последва. Двамата успяха да свалят Божура от гредата. Иван се опита да пререже въжето с нож, но то се беше впило във врата на леля му и я поряза. Гъста черна кръв потече по белия като варосан врат на жената. Когато всичко това свърши, Иван откри, че се е напикал и така е бил през цялото време.
– Мъртва е! – каза селянинът.
Заради любовта си Божура беше пожертвала душата си. Тя много добре знаеше, че самоубийците не се погребват както останалите християни, както и няма поп, който да иска да опее мъртвия. Във всяко друго село Божура щеше да бъде погребана на специално място, където се погребват животните, самоубийците, осъдените на смърт и екзекутираните. Тук обаче имаше погребани и мюсюлмани, и християни. В гробището на Боляровия хан момчетата погребаха леля си до майка си и така трите гроба бяха един до друг. Яне и майка им бяха един до друг, а леля им, защото беше сестра на майка им, погребаха до Ирис, от другата страна. Така за последен път и завинаги Ирис застана между Яне и Божура и ги раздели. Не можа да се изпълни мечтата на Божура поне в смъртта си да е до голямата си любов – Яне.