Двете момчета останаха съвсем сами на света. Всичките им близки и познати бяха мъртви, а те притежаваха една от най-богатите каази в България. Те дори не дочакаха да изминат четиридесетте дни на леля им. Иван разбираше, че трябва веднага да действат, защото такова голямо богатство като тяхното веднага щеше да привлече хора-хиени, които да ги нападнат и да опитат да откъснат парче от него. Затова двете момчета тръгнаха към пещерата на Риз баба.
Времето си минаваше и годината вече беше 1760. На султанския престол се бяха сменили трима султани. Последните години от властването на султан Махмуд I бяха минали. Те бяха свързани с изостряне на вътрешната обстановка в Анадола. Там големите местни господари – така наречените "дерибеи", постоянно вдигали въстания и много от тях започнали да се държат все едно са независими от Високата порта, султана и Истанбул. Султанът обаче изпратил еничари в Босна, Херцеговина и Влахия, които победили австроунгарската армия и я накарали да върне това, което била завзела. Руснаците също се опитали да откъснат парче от Империята, но еничарите и тях бяха победили. Като чули за успехите на капъ колу – робите на султана, анадолските дерибеи веднага се успокоили. Въпреки победите на европейските фронтове, Махмуд I решил, че армията му се нуждае от реформи. Той искал да се пребори с реакцията на еничарите и религиозните среди срещу всяко нововъведение. Еничарите се борели за запазване на старата могъща Империя, стояща далеч от Европа. Те искали да запазят честта в армията и знаели, че европейците никога няма да приемат мюсюлманите турци като равноправен народ в Европа. Искали да запазят армията в оня ѝ вид, когато била могъща и армия на воини. Те се борили срещу модерните оръжия, които сеели смърт и правили така, че битката да се води от далечно разстояние и нищо да не зависи от воинските качества.
Въпреки реакцията на еничарите, нямало кой да подеме борбата. Вече ги нямало Кубилай Юндер и Явуз Чилик, дори Неджиб ага вече не бил сред живите. Въпреки това техните другари и бивши подчинени се опитвали да се борят. Султан Махмуд I започнал обновление в корпуса на бомбардирите. Да проведе реформата бил натоварен приелият исляма французин граф дьо Боневал (Клаудиус Александър комте де Боневал – произлиза от кралската френска династия на Бурбоните и е роднина на Орлеанския херцог. Роден 16 юли 1675, умира 23 март 1747 година. Това е единственият по онова време европеец от благороднически произход погребан в Истанбул)(Хумбараджъ Ахмед Паша). Той бил първият западноевропеец, допуснат в командването на османската войска. Боневал имал желание да обнови въоръжените сили на султана. Еничарите обаче с всичка сила се изправили срещу него и той и султанът били принудени да въведат само технически нововъведения. През 1734 година граф дьо Баневал създал военно инженерно училище, което подготвяло технически кадри за артилерията, но през 1750 година под натиска на религиозните среди то било закрито.
През управлението си султан Махмуд I отблизо се интересувал от благоустройството на столицата. По негово разпореждане в Истанбул били издигнати множество мюсюлмански храмове, дворци, училища и библиотеки. Заради многото султански книги и колекции от ръкописи, принадлежали на неговите предци, той построил голяма султанска библиотека. Махмуд се опитвал да запази духа на обновление и културен подем от времето на "Епохата на лалето" на неговия чичо Ахмед III. Самият той се занимавал с композиране на музика и поезия. Но дългият престой в изолация преди да седне на престола, в продължение на 27 години, повлиял върху здравето му. Продължителното, изпълнено с напрежение уединение, довело владетеля до безплодие и той не могъл да остави наследници. При това от доста време султанът страдал от фистули. В края на 1754 година положението му се влошило и на 13 декември, яздейки на връщане от петъчната молитва, Махмуд I получил удар и се свлякъл мъртъв от коня си.
На негово място на трона се възкачил султан Осман III. Той бил син на Мустафа II – братът на Ахмед III. Майка му била Шехсувар Валиде султан. Преди да се възкачи на престола, той, в продължение на 56 години, бил затворен в кафез, в изолация. Там прекарвал времето си в безделие и леност. Новият султан бил човек слаботелесен, невзрачен, недоверчив, сприхав, ненавиждащ музиката и жените. Негова слабост били мъжете и мъжката компания. Като станал султан, изгонил от двореца всички музиканти и певци и по този начин унищожил делото на двамата си предшественици, които били събрали целия културен елит в Топкапъ сарай и в останалите си дворци. Новият султан бил човек сприхав и страхлив, издал заповед немюсюлманските поданици да носят само позволеното им от исляма облекло. Осман III обувал обувки, подковани с железни гвоздеи, които отеквали из калдъръмените улици на Истанбул. Жените, като чували стъпките му, били длъжни да бягат и да се крият от очите на султана. Ако някоя се осмелила да му се покаже, той лично я пребивал с бича си. В седмицата, в три точно определени дни, султанът се разхождал из столицата, а на жените било забранено да излизат от домовете си. Напълно унищожен бил и харемът. Той бил заселен с мъже, за наслада на султана. Осман III обичал да се докосва до леопардови кожи. По този повод целите му покои били облицовани с тази кожа, а това довело до избиването на леопардите в цялата Империя.