Ибрахим заживя в самота и уединение. През целия му живот много въпроси го терзаеха и душата му непрекъснато бе разкъсвана между това да бъде воин и духовник. В последните години в Боляровия хан се беше опитал да живее с Ирис като с жена, но дори когато беше с нея, непрекъснато чувстваше онова влечение на духа, което винаги го бе теглило към духовния му Път и към следване на мисията му. В последните години все по-силно усещаше този повик. С нищо не показваше, че душата му е разкъсвана и че копнее да се върне в духовния Път. Липсваше му времето, когато всички от сектата го смятаха за Махди. Нуждаеше се от онова време и от усещането за мисия. Той беше свикнал да носи отговорност и да се чувства значим, искаше всичко пак да е постарому. Имаше нужда да осмисли живота си, нуждаеше се от време. Взе решение и един ден, без предупреждение, си тръгна от Ирис. Не искаше да наранява никого, но не можеше да остане. Любовта му към нея не бе намаляла с времето, все още я обичаше и то много, но вътрешният му плам го тласкаше напред и той осъзна, че това щастие, което търсят обикновените хора, за него е недостижимо. Знаеше, че няма да е честно към жена му и децата, но не си тръгна заради егоизма си, а за да открие истината и да осмисли живота си.
Тъй като бе тръгнал, без да предупреди никого, Ибрахим не беше взел никакви пари и нищо друго освен книгите и оръжията. Той взе всички оръжия и тези на брат си, защото не искаше децата им да станат като тях. Само книгата за отглеждане на ориза не взе със себе си. Остави я на Ирис и Кръстю, за да могат по нея да отглеждат ориз. Дълго време нямаше какво да яде и ровеше корени, докато по някое време някой не постави един чувал с ориз пред входа на пещерата. Ибрахим го опита, беше черен ориз. Не беше минал и месец, и Ирис го бе открила. Той не можеше да сбърка, това бе ориз, отгледан тук в България. Това бе неговият ориз. Ибрахим започна да яде само ориз. За да запази духовна чистота, трябваше да запази телесна чистота, а това ставаше и с приемането на чиста храна. Хората, които започнаха да го посещават, забелязаха, че дервишът се храни само с ориз, и понеже никой не знаеше името му, а и той не го споменаваше, всички започнаха да го наричат Риз баба. Така оризът стана неговото поредно име.
В този пролетен ден на 1760 година Ибрахим бе излязъл да попече старите си кости на слънце. То беше нежно и милваше месата му дори под дрехите. Ибрахим беше вече на 69 години, но в дългия си живот бе видял и преживял какво ли не. Сега, когато остаря, всяка болка се обаждаше в тялото му и като че ли "крещеше" от там. Многото битки и травмите напомняха постоянно за себе си. Затова старият дервиш обичаше понякога да се напича на слънчице. Вече от много години живееше в пещера. В дупката беше много студено и през лятото бе опасно да стои дълго време, защото костите му изстиваха и имаше опасност да настине. През зимата също не беше топло, защото пещерата бе много голяма и дълбока и нямаше как да се затопли.
Тогава той ги видя, две момчета скитаха в гората под него. Те бяха някакви местни чобанчета, но нямаха овце или кози, защото Ибрахим не чуваше чанове и хлопки. Момчетата говореха шумно, явно търсеха нещо. Най-вероятно бяха християнски деца от близките села, това си личеше по дрехите им и по това как говореха. След малко те спряха и започнаха да се оглеждат. Ибрахим се шмугна във входа на пещерата, който в началото се спускаше малко надолу и по този начин не можеше лесно да се види. Скоро обаче момчетата откриха входа. Колкото и да беше странно, те търсеха него.
– Риз баба! Риз баба! – извика по-голямото момче. – Риз баба, тук ли сте?
– Бате, може да не знае български, нали е турчин?
Риз баба стоеше в една тъмна ниша и гледаше двете деца. Какво търсеха те тук? Дали не се бяха объркали? Той мразеше натрапниците, но в тези момчета имаше нещо странно, което възбуждаше неговото любопитство. Искаше да разбере какво търсеха те тук. Стоеше и следеше всяка тяхна стъпка и жест. Момчетата му бяха някак познати, макар да не знаеше откъде точно.
– Кои сте вие? Какво търсите тук? – гласът на стария мъж прогърмя, а пещерата го усили.
Момчетата се стреснаха. По-малкият се приближи до брат си, като че ли да получи защита.
– Майка ни ни изпрати при теб, учителю – каза по-голямото момче. То беше учудено, че турчинът говори толкова добре български.
– Коя е майка ви? – учудено попита Риз баба.