– Казваше се Зеница – отговори по-голямото момче.
– Коя Зеница? – попита Ибрахим, макар вече да се досещаше.
– Зеница Болярова – отново отговори момчето.
Този, когото наричаха Риз баба, се стресна. От много време бе напуснал света, но светът не искаше да го пусне. Ето, сега Ирис изпращаше момчетата при него. Какво искаше тя от него? Защо го търсеха?
– А вие кои сте? – попита Риз баба, въпреки че много добре знаеше.
– Аз съм Иван Хаджиянев – отговори по-високото момче, което бе с широки рамене. То приличаше много повече на него, отколкото на баща си Яне.
– А ти? – попита дервишът, като посочи с глава по-малкото от момчетата. Той използва времето, за да огледа по-внимателно момчето, което бе негов син. Нямаше грешка, това бе синът му Атанас. Момчетата бяха спрели до входа на пещерата и макар и оскъдна, светлината, която проникваше отвън, му помогна да ги огледа. Момчето бе пораснало, то изпълни сърцето му с нещо непознато за него досега. Момчето бе хубаво и с буден поглед. – Я да излезем навън да ви огледам! – каза дервишът.
Когато излязоха вече на слънчева светлина, той ги огледа много по-внимателно. Атанас наистина бе много красиво момче. Беше взел красотата и деликатността на Ирис и нейната фина костна структура.
– Теб как те викат? – повтори въпроса си Риз баба.
– Аз съм Атанас Хаджипетков – отговори момчето.
Нещо в сърцето на дервиша трепна. Момчето носеше неговото име, дали знаеше това? От много време вече Ибрахим бе приел името, с което хората го бяха нарекли, и го предпочиташе. Той вече не беше в света, не беше еничар и не искаше повече да се нарича Ибрахим. Сега бе дервишът Риз баба.
Ибрахим знаеше много добре историята на двете момчета, но искаше да разбере те какво знаят за себе си, затова ги попита:
– Ако сте братя, защо сте с различни фамилии?
– Ние сме от една майка, но бащите ни са различни – отговори Иван.
– А знаете ли кои са хаджи Яне и хаджи Петко? – попита той.
– Не, не знаем кои са бащите ни.
Риз баба се успокои. Като на себе си той каза:
– Ирис си е отишла от този свят!
Момчетата не разбраха какво каза човекът. Коя беше Ирис? Майка им се казваше Зеница. Не след дълго дервишът продължи:
– Най-абсурдното нещо, което срещнах в този свят, беше смъртта – като на себе си каза той. – Всичко друго в този свят е съвършено. И само смъртта някак си не е на мястото си. Би трябвало всички ние да живеем вечно. Така мислих като бях млад.
И най-трудното нещо е да загубиш близък човек, когото обичаш. Загубиш ли човек, който е бил до теб, губиш част от себе си и е много трудно да превъзмогнеш болката от загубата, но и от несправедливостта на смъртта. Всичко това те кара да претръпнеш, да бъдеш малко луд и винаги те терзае и като червей дълбае душата ти. И всеки, който е губил близък човек, ще ме разбере, а който не е, даже няма да обърне внимание на думите ми.
Каза ли ви майка ви защо да дойдете? Искате ли нещо да попитате?
– Да, майка ни каза точно какво да ви попитаме!
Риз баба седна с подвити под себе си крака. Този начин българите наричаха "по турски". Момчетата също седнаха по този начин до входа на Дяволската дупка.
– Защо вашата майка ви изпрати при мен?
– Майка ни почина!
– А какво стана с Божура и Кръстю?
– Чичо Кръстю умря миналата година, а леля Божура се обеси след смъртта на мама – отговори по-големият като наведе глава, като че да скрие това, което каза, от по-малкото момче.
Ибрахим имаше нужда от малко време, за да осъзнае това, което научаваше. Ето защо момчетата бяха дошли при него, те бяха останали сами на света, Ирис ги беше изпратила при него. Сега от него зависеше какво ще прави с тях. Беше му нужен само миг и той реши да им предаде всичко, което знаеше и бе постигнал през тези години. Те бяха бъдещето. Това беше бъдещето на Болярови. Без да ги пита повече, Ибрахим каза:
– За известно време ще останете при мен. В момента кой се грижи за чалтика?
Момчетата подскочиха! Откъде този мъж знаеше за чалтика? Това беше строго пазена тайна и за нея не знаеше никой извън селището около Боляровия хан.
Мъжът като че ли усети притеснението на момчетата, той се усмихна с топла блага усмивка и каза:
– Спокойно, не се притеснявайте!
След това посегна и потупа врата на по-голямото момче. Той искаше да го успокои, защото знаеше колко е притеснено. За да разсее момчето, веднага попита:
– Първо кажете на кои въпроси искаше майка ви да ви отговоря?
– Майка ни Зеница каза да ни кажете за някакъв Вълчан войвода, за някаква договорка за земята и да дадете име на селото, което е около Боляровия хан.
– Около Боляровия хан вече има село? – учуден попита Риз баба.