Девойката напрегна слух. Чу вятъра. Освен него, другият звук долиташе от крилете на Мин. Драконът изглежда се напрегна, притеснен от нещо. Миранда се заслуша по-внимателно. Ударите на крилете звучаха различно. Сякаш… работеха повече от един чифт криле. Не след дълго вече не оставаше място за съмнение — във въздуха имаше и още нещо.
— Къде е? — настойчиво попита магьосницата. С побелели кокалчета бе стиснала откраднатия жезъл.
— Там — рече Айви, насочила пръст към смътно петно, закрило ивица звезди пред тях. — Също и там… и ето там.
Магьосницата насочи очи към чернотата, търсейки из ума си нещо, което може да е подходящо за осветяване. В това нямаше логика. Луната бе почти пълна. Светлина имаше предостатъчно. Трябваше да вижда заплахата ясно като ден.
— Смяташ ли, че ако се изплаша достатъчно, за да се променя, би помогнало? — попита Айви, която отново бе започнала да сияе в синьо.
— Гневът би бил от по-голяма полза.
— Да, в-вероятно, но само с-страх мога да предложа — с мъка изрече малтропът.
— Спокойно, Айви. Имаме си Мин. Ще се справим — увери я Миранда, търсейки някаква магия, която да е от полза срещу бегемотите.
— Н-не мога да се успокоя. Едно е да се доверявам на Мин, че ще ме хване, ако падна, но ако самата тя падне? Ако бъде ранена? — редеше Айви.
— Просто се дръж здраво и не мисли за това. Няма да им позволя да ни докоснат — рече девойката.
За миг помисли дали да не я приспи отново. Не. Предстоящото щеше да е достатъчно трудно и без безжизнено тяло, което да крепи.
— Не мога да спра да мисля за това! Не мога да сторя нищо! Не трябваше да ме спасяваш първа! Сега съм само още една тревога, за която трябва да мислиш непрекъснато! Най-доброто, което бих могла да сторя… ТОВА Е! — рече Айви, примесила за миг златисто сияние към синята аура. — Остави ме да падна!
— Не! Ще се справим заедно, не мога да… — опита се да възрази Миранда.
— Миранда, чуй ме! Ако падна, ще се изплаша. Ще се превърна в нещото, в което се превръщам, когато много ме е страх. Ще има много светлина, много звуци и сетне ще се събудя далече, в безопасност. Винаги става така! Няма да те отърве от тях, но ще те облекчи от нещо, за което да се тревожиш!
— Прекалено е рисковано. Не знаем какво ще… — викна девойката.
— Сега не е времето за спорове, Миранда. Трябва да ми се довериш — изрече Айви.
Масивните форми бяха близо. Съвсем скоро щяха да ги достигнат. Миранда не можеше да се съгласи. Нямаше значение. Не й бе предоставена възможност. Айви скочи на крака, затича по врата на Мин и грациозно се хвърли през главата й.
— Не ме хващай, Мин! — изпищя тя с нарастващ ужас, прелитайки край очите на дракона.
Мин се хвърли да я последва.
— Не, Мин! Тя знае какво прави — неуверено изрече Миранда.
Наложи се да призове цялата си воля, за да откъсне очи от сияещата ярка светлина, която потъваше в облаците и да се изправи срещу драгойлите. Виждаше ясно само един. Той щеше да е първата й цел. Завъртя жезъла, карайки вятъра да последва движението му. След секунди разполагаше с ревящ вихър. Стихията се въртеше около тях, усилвайки силата си, повличайки нишки мъгла. Нишките бързо се уголемиха, превръщайки се в цели облаци. Завихриха се в зараждаща се буря.
Тъмното създание започна да се бори с вятъра. Черното му туловище се покри с лед. Не беше достатъчно. Миранда чуваше как масивните криле раздират стихията. Сега бе ред на Мин. Тя мощно приплясна с крилете си и внезапно се стрелна нагоре, насочвайки ноктите си в идеалната позиция за нанасяне на удар. И действително го нанесе. Могъщите нокти се стовариха със съкрушителна сила връз главата на съществото. Докато инерцията на драгойла го отнасяше, Мин го удари и със задните си лапи, атакувайки крилете му.
От зева на създанието се изтръгна оглушителен рев. То се олюля, изчезвайки в облаците. Миранда се възстанови от внезапната маневра и трескаво затърси второто създание, същевременно все така поддържайки интензитета на ветрения щит. Преди да е успяла да го намери, драгойлът сам оповести присъствието си. Масивно туловище, три пъти по-голямо от Мин, ги блъсна отстрани. Ударът едва не събори магьосницата. Докато девойката се държеше отчаяно, чудовището сграбчи дракона с масивните си нокти. Храбрата Мин започна да се бори, бълвайки пламък, който бе отнесен от вятъра.
Айви летеше към земята. Вятърът пищеше в ушите й. Тя също пищеше с цяло гърло. Страхът прогаряше ума й и заплашваше да пръсне гръдния й кош, но не се простираше до същината й. Сините искри на аурата танцуваха пред очите й, но спираха точно преди да я погълнат. Дълбоко в себе си знаеше, че е в безопасност. Страхът щеше да я защити. Сложните плетеници върху земята се виеха и бавно нарастваха, пораждайки някаква мисъл. Къде беше трансформацията? Прогони зараждащата се тревога. Нямаше смисъл да се притеснява. Страхът щеше да я спаси. Нямаше смисъл да се притеснява…