Погледна към езерото. На повърхността, разлюляван лекичко от вълните, създадени от вятъра, се поклащаше жезълът й. Протегна ръка и го повика. Той се подчини. В затишието след битката го огледа, сякаш го виждаше за първи път. Любопитен предмет. Със сигурност не приличаше на нещо, което би си представила д’кароните да изработят. Разбира се, точно това бе идеята. Беше нещо, предназначено да заблуждава, предназначено за ръката на измамник. Нямаше кристал. Нищо не издаваше, че това представлява оръжие. Изглеждаше безобиден, тънък и стар на вид. Чепат точно като тояжката, на която добродушен стар маг би се подпирал, докато куцука през някое село. Предразполагаше към успокоение. Бе лъжа.
По-внимателният оглед откри мистични руни, изписани върху всяка възможна повърхност. И най-лекият допир извикваше в готовност мрачна колекция заклинания. Магии, които не изискваха обучение, а душа, за да бъдат използвани. Само няколко слова, най-незначителна мисъл. Миранда се чувстваше опетнена дори от самото докосване до тояжката.
Но същевременно жезълът криеше в себе си множество ключове към изпитанията на д’кароните, които тя и останалите не бяха съумели да преодолеят преди. Заклинания за отваряне на ключалките им. Заклинания за смъкването на щитовете им. Някъде сред магиите откриваше една, която се усещаше много сходна с онова, което бе изпитала, когато един от генералите бе прекрачил през виещите се кръгове — магията, която им позволяваше да се движат толкова бързо, да бягат с такава лекота. Докосна я пробно, но бързо се отдръпна. Тази магия се различаваше от останалите. Нуждаеше се от някаква цел, нещо специфично. Просто местоположение в пространството нямаше да свърши работа. Изглежда заклинанието копнееше да му бъде заръчано коя от многото съдържащи се в него врати девойката иска да отвори. Координатите им бяха фиксирани, оставаше й само да избере. Но тя не знаеше къде отвеждат въпросните портали, а потенциалната опасност от погрешен избор я караше да се въздържа.
Гръмовните стъпки на Мин я изтръгнаха от мислите й. Несъмнено бяха минали само няколко минути, но поставянето на млад елен пред нея бе извършено с онова розовозъбо доволство, което издаваше, че спътницата й съвсем наскоро се е нахранила. Без да чака подкана, Мин отново отърча, този път да събира дърва, оставяйки на Миранда задачата да приготви храната без нож. Дори и с магия представляваше сръткаво дело, но девойката успя да се справи.
Скоро Мин се върна, оставяйки събраното на земята. Още не бе придобила опит в събирането на подпалки и това личеше. Донесе цяло дърво с все корените, по които имаше буци пръст.
— Браво, Мин — похвали я девойката, възнаграждавайки я с обичайното почесване. — Но следващия път донеси нещо не толкова зелено. Нещо, което се пречупва лесно.
Подобна прясна дървесина би се запалила трудно, но в присъствието на дракон и магьосник, огънят никога не представлява проблем. Скоро бе накладен огромен огън. Статуйната Етер бе пренесена между пламъците, Айви бе положена удобно, бе приготвена храна. Каменната форма постепенно почервеня и се превърна в огън, поглъщайки енергията на пламъка далеч по-лакомо, отколкото Миранда ядеше месото. Няколко минути бяха достатъчни на метаморфа да дойде отново на себе си, с което, за съжаление, си възвърна и обичайното поведение. Очите й се спряха върху дракона. Въпреки че бяха от огън, съумяха да засияят студено.
— Виждам, че гущерът е възкръснал — отбеляза тя, сякаш в това нямаше нищо забележително.
Миранда кимна, поглъщайки настоящата си хапка, преди да добави:
— И има нещо да ти покаже.
Мин разгърна крилото си, за да покаже Белега. За момент Етер мълчеше. Когато заговори, гласът й потръпваше от напрежение:
— Намерила е място сред Избраните. Много добре — съдбата постигна пълната си гавра с мен. Въздигнатото ми място в зенита на космичната важност трябва да бъде споделяно с обикновен скот.