Очите на Мин се присвиха.
— Мин спаси живота ти, както и моя, преди няколко минути. Този огън, тази храна и всеки следващ ден, в който ти и аз ще живеем, се дължат на нея — припомни момичето.
— Притежава известна полезност. Но поне другият безмозъчен звяр е достатъчно дребен, за да остане незабелязан — отбеляза Етер, премествайки взор към спящата Айви. — А драконът ще ни направи цел, без значение кой ни вижда. На света няма човек, който би се доверил на подобно чудовище.
Мин гневно се изправи на крака.
— Спокойно, Мин — каза Миранда без особен резултат, преди да се обърне отново към Етер. — И без това целият север гледа на нас като на врагове. С Мин поне ще сме в състояние да се придвижваме бързо.
— Е, имайки предвид колко бавно се възстановявате, не виждам голям смисъл от бързане към следващата битка. Поне за теб — отвърна метаморфът, пристъпвайки от пламъците и приемайки човешкия си облик, сякаш да изтъкне, че е в състояние да изтрие за минути последиците от дни мъчения.
Презрителният поглед на Мин отново придоби хищническа дълбочина.
— Аз съм целител. Докато съм в състояние, ще се грижа всички да са в добра кондиция — рече Миранда. Чувстваше се странно да говори по такъв начин, сякаш умолява да й бъде позволено да остане сред тях, въпреки че Етер беше тази, която бе спасена току-що. Вероятно това бе начинът, по който формолеещата се опитваше да омаловажи факта, че дължи живота си другиму.
— Ммм. Докато си в състояние. Далеч не е сигурно, че ще бъдеш. Трудно е да се отрече, че ти си най-слабата брънка в нашата събрана от кол и въже група от…
— МИН, НЕ! — изкрещя Миранда.
Етер се обърна, за да види как драконът неохотно застива с разтворени челюсти, увиснали точно над главата й. Смесеното изражение на глад и гняв не оставяше никакви съмнения относно намеренията на Мин.
— Уверявам те, животно, че ако беше ме погълнала, щях да си пробия път сама — отбеляза Етер, извръщайки се отново, сякаш нищо не се беше случило. — Но въпреки това изглежда, че вие трите сте успели там, където аз се провалих. Това е доказателство, че проникновението на боговете не бива да бъде подлагано на съмнение. Разкажи ми как се случи и защо Лейн не е сред нас.
Миранда отново поде историята.
Събрани край подобен огън, малка групица други герои планираха събития за идния ден. Между тях обикаляше бутилка, която също притежаваше огнени качества. Първо бе подадена на Кая, върху чиято ръка имаше пресен белег. Сетне се намери в лапите на Тус, върху чиито ръце не можеше да се направи голяма разлика къде свършва кожената му броня и къде започва собствената му кожа. Посети треперещата ръка на новопривлечен — куриер, който пренасяше информация. Продължи да обикаля из сенките, измежду ръцете на най-добрите северняци, които намираха място в Подронието — мъже, жени и същински деца.
— Е, какво знаем? — запита Кая.
— Има г-голяма активност. М-много маневри. Приливът на войници към фронта бе прекратен. Връщат се… Връщат се на север — рече нервно запитаният, сякаш с донасянето на подобни вести щеше да си заслужи зашлевяване през лицето.
— Да… Знаете ли как се нарича това, момчета? Отчаяние! — викна Кая.
Разнесе се ликуване.
— Генералите губят контрол! — продължи тя.
Още ликуване.
— Времето ни настъпва, войници — продължи сериозно тя. — Изтърпяхме трудни времена. Победите бяха редки, но сега Съглашенската армия поема последния си дъх. Помнете ми думата, това е последната зима, която войната ще види! — викна тя.
Всички присъстващи повишиха гласове в триумфално одобрение. Бяха наизваждани още бутилки, също включени в кръговрата, повдигани високо към небето. Виковете и крясъците на изморените, ранени, радващи се бунтовници се носеха сред нагъсто разположените дървета на Рейвънуудския лес. По-рано бяха прогонени, но сред такава обширна територия винаги се намира ново скривалище. Дори и сега виковете им биваха задушени от дърветата след няма и сто крачки, а за светлината на огъня бе нужно само половината от това разстояние.
Кая се усмихна, докато оглеждаше войниците си, чиито духове се бяха повдигнали след думите й. Никога не бе блестяла на бойното поле, но бе достатъчно някой да се заслуша в думите й, за да се изправи срещу самите богове по времето, когато приключи с изричането им. Обливана от топлата светлина на огъня и възхищението на следовниците, водачката долови нещо, накарало усмивката й да изчезне. Въпреки гъстата гора и гръмовното перчене, изострените от оправдана параноя уши бяха чули нещо.