— Демонските дракони се движат бързо — вметна Тус, склонен да повярва историите за хипнотизирания звяр.
— М-да — призна Дийкън.
— Трябват ти малко мускули, за да стигнеш непокътнат, така ли? — поинтересува се Кая.
— Ако се притеснявах единствено за битките, щях да се справя и сам. Затрудненията ми се отнасят буквално до всичко останало. Дължа произхода си на съвсем различно място, което не ме е подготвило за оцеляване сред подобна среда — обясни магьосникът.
— Не те бива сред степта? — попита Тус.
— Не особено. Нито сред градовете — каза Дийкън.
— Слушай, склонна съм да ти отстъпя част от хората си, включително и себе си в това лице, ако можеш да ни отведеш до Миранда, но как очакваш да я настигнеш? — поинтересува се водачката.
— Не можем. Но можем да я изпреварим. Зная къде ще се отправи сега. Ако са криели и останалите по начина, по който криеха мен, остава само едно място, което не е посетила. След това… остава само една цел, която изглежда смислена. Северната столица.
Кая се замисли над думите му.
— Какво ще кажете, мои храбри бойци? Ще помогнем ли на магьосника? Ще идем ли в столицата? Ще отведем ли битката до самия праг на онези, които я удължават?
Земята се разтърси от силата на отговора.
— Значи е решено, магьоснико. Подронието е твое. Засега можеш да излекуваш мъжете и жените, които изпитват нужда, както и да се сгрееш край огъня — рече Кая, сграбчвайки бутилка и мушвайки я в ръцете му, докато го прегръщаше през раменете с другата си ръка. — И влей малко огън в стомаха си! Когато слънцето изгрее, ще се отправим на път!
Студената нощ наближи края си — бледото сияние, което хората от север познаваха като изгрев, започна да багри източните дипли на планините. Миранда спеше седнала, обгърната в предните лапи на Мин. Айви бе оставена край брега на езерото, все още възстановявайки се от изтощението.
Малтропът рязко си пое въздух, очите й се отвориха, а ноктите й се впиха в земята. Умът й продължи от същия миг, в който бе затънал в пелената на страха. Отне й няколко мига да осъзнае, че вече не се носи стремглаво към земята.
Когато сърцето й спря да бие бясно и Айви се поуспокои, тя замаяно се изправи на крака. Огледа се. Ето го езерото. Бе го видяла от въздуха, значи не бяха се отдалечили… Макар че изглеждаше по различен начин. Мин и Миранда спяха до нея. Но друг нямаше. Не бяха ли успели да спасят някого? Разтърси глава и отново се огледа. Имаше оставена за нея храна, както и накладен огън. Присви очи, вперила ги в неразличимата форма сред пламъците. Видяното накара лицето й да се навъси.
— Значи теб сме спасили — мрачно изтърси Айви.
Етер пристъпи изсред пламъците и отново пое човешката си форма.
— Кого би предпочела? — попита метаморфът.
— Пф. Когото и да е, само не и теб — отговори Айви, като кръстоса ръце и погледна встрани.
— Антипатията е взаимна, уверявам те — отвърна Етер, вдигайки суровите остатъци от месото, заделени за Айви. — Но съживяването на онзи звяр поставя настрана всички съмнения — и надежди — относно Свръхсъсредоточието. Тя е петата, наистина сме обединени. Заради недоглеждането и лошата преценка на съдбата сме партньори — до сразяването на д’кароните.
Етер подаде храната. Айви подозрително огледа. Гладът я надви и тя я взе.
— Това означава ли, че повече няма да се държиш злобно? — запита с пълна уста.
— Няма да влагам изменения в поведението си. Просто ще спра да очаквам гибелта ти с нетърпение.
— Колко мило от твоя страна — изрече Айви.
— Обстоятелствата се промениха, не аз.
— Обстоятелствата не са се променили. Миранда ти каза, че… — Айви замлъкна, търсейки думата — … Свръхсъсредоточието е настъпило, когато Мин умря. Ако беше се вслушала в нея, нямаше през цялото време да се надяваш да умра.
— Наистина проницателността й относно съдбата се оказа малко по-точна, отколкото смятах — призна Етер.
— Защото тя се доверява на хората. Вярва на хората — жилна я Айви.
— Привичка, която продължава да ме обърква с успешните си резултати. Аз например никога не бих допуснала малкия ти експеримент по градивна страхливост.