— Другият човек е безсмислен, няма кой да ни помогне. Лейн трябва да бъде освободен — реши Етер, стрелвайки се към целта си.
Без да е необходимо напътствие от страна на Миранда, Мин се стрелна след ветрената форма. Бяха й нужни значително повече усилия от преди, но драконът съумя да не изостава от изпълнената с решителност формолееща. Златното слънце бавно се издигна по-високо, но вече нямаха очи за красотата му. Напрегнати умове се съсредоточаваха върху предстоящата задача. Миранда прехвърляше хиляди вероятности през съзнанието си, опитвайки се да предположи какви опасности да очаква. Айви дишаше дълбоко и спокойно, уверена, че останалите ще знаят какво да правят, когато настъпи времето. Умът на Мин бе изпълнен с изострено съсредоточение, насочила цялото си същество към задачата да събере цялата си налична бързина. Знаеше, че се е отправила към Лейн — и нищо на света нямаше да я раздели от него.
Съзнанието на Етер кипеше от противостоящи си мисли и емоции. Душата на Лейн тлееше пред нея, по-слаба от обикновено, а никога досега не бе усещала с такава сила. Трябваше да го освободи. Призванието, единствената пътеводна константа в екзистенцията й, трябваше да е първото нещо, което да вземе предвид. А ето че на негово място усещаше симфония емоции, повечето от тях за пръв път — и всички бяха съсредоточени върху Лейн. Страх от това, което са могли да му сторят. Омраза към причинилите му го. Мъст, отчаяние, желание… Хор дисонанс, но с една обединяваща хармонична мисъл: Лейн трябва да бъде освободен.
Кралят отпусна отслабената си снага върху трона. Короната тежко го притискаше. Погледна към портретите, които се простираха върху стената — картини на предшествениците му. Всяка глава носеше същата корона. За някои тя символизираше водителството им. Но това беше преди много време.
Земята вече не биваше управлявана от крал. Нямаше церемония, никаква коронация, но властта бе преминала в ръцете на генералите — много преди неговото време. Обърна се към тежката врата отдясно. Иззад нея долитаха гневни гласове. Отново се споменаваха имена, които бе дочувал все по-често и изричани с все по-голяма злоба. Едно надшумяваше останалите. Миранда.
Вратата се отвори рязко, за да пропусне генерала на име Димънт. Командирът му, Багу, завика след него.
— Нищо друго не ме интересува! Задръжте Избраните далеч от столицата! За идиотията ви ще ви накажа впоследствие, сега се погрижете да намерят Лейн и да не избягат, разбрано ли е?! Изтеглете хората си от фронта. Докарайте незабавно всеки наличен близник в столицата! Прекалено близо сме до победата. Не може да има повече грешки! Не ме е грижа за липсващите документи. Не ме е грижа за откраднатите кристали. Единствено порталът има значение! Щом бъде отворен, всичко останало минава на заден план! Сега изчезвай, имбецил такъв! Прави каквото казвам!
На лицето на краля се появи усмивка.
— Нещо не е наред ли, генерале? Чувствате се, сякаш нещата се изплъзват от ръцете ви? Че губите контрол? Може би бих могъл да ви предложа съвет. Имам забележителен опит с въпросното усещане.
— Млъквай, старче! — просъска Багу.
— До този момент сдържах думите си, докато контролирахте кралството ми, защото поне земята бе защитена, но вече не мога да мълча. Чух, че наредихте на Димънт да изтегли хората си. Ами моите?
— Ще се бият и ще умрат като бащите си. Ще узнаят как щеше да се развие войната без помощта на д’кароните — изфуча генералът. — Неотдавна искахте точно това.
— Исках да положат оръжие, а не кости. Ако няма да ни помагате в битката, значи тя трябва да приключи. Щом няма да помагате на кралството ми, каква полза от вас? Доведете ми пратеник! Не, докарайте ми каляската! Лично аз ще обявя капитулацията.
— Не мога да допусна това. Войната е необходима диверсия — отвърна Багу.
— Войната беше единствената ви цел! Няма да оставя кралството си във вашите ръце! Няма да изоставя хората си! — ядно изрече особата.
Ръцете на Багу се стиснаха в юмруци.
— Ваше Величество, бих желал да ви покажа нещо. Нещо, което ще предостави известна яснота.
Изчезна в кабинета си, изниквайки отново, понесъл пясъчен часовник.
— Виждате ли това, кралю мой? — попита генералът, издигайки прищипаната стъкленица към лицето му.
В горната половина бе останала едва стиска пясък, топяща се зрънце по зрънце.
— Това е вашият свят, Величество. Това са последните мигове на хората ви. Когато и последната песъчинка падне, ще се отвори портал, през който ще нахлуят моите хора. Този свят ще бъде наш. На ваше място, могъщи ми кралю, бих ангажирал вниманието си със задачата да предоставя убедителен довод против пълното ви унищожение от наша страна. Север, Юг, Тресор, Съглашение… Всички ще бъдете покосени. Няма нищо, което може да бъде сторено — с мрачно спокойствие обясняваше Багу. — Можете да ме убиете. Можете да убиете и останалите генерали. Няма да има значение. Краят настъпи.