Багу постави стъкленицата пред трона и се оттегли в кабинета си. Кралят се строполи в престола, вперил очи в сребристия пясък, който оставаше. През целия си живот знаеше, че не притежава същинска власт, че единственото му предназначение е да предостави на хората си известна надежда. През прекараните на трона години бе чул много прошепнати слухове, събираше множество информация за тези, които бяха изместили короната. Знаеше, че не са човеци. Знаеше, че командваните от тях ратници не представляваха нещо различно от заклинания.
Някак бе успял да се убеди, че така трябва да бъде. Че настоящото положение е най-доброто, на което би могъл да се надява, както и че то не би се влошило, стига да позволи на генералите да продължат. Бе сметнал, че властта над Северното съглашение е всичко, към което те се стремят. Никога не си бе представял, че чрез бездействието си е обрекъл не само своето кралство, но и целия свят. В продължение на няколко мига гневът и съпротивата останаха, ала теглото на безнадеждността не можеше да бъде отблъсквано дълго. Не разполагаше със силата да се съпротивлява. Хората му също. Оставаше единствено да изчаква края и да се моли, че той ще бъде милостиво бърз.
Студеният, мрачен полуден свари малка, парцалива група да крачи на север. Небето непогрешимо вещаеше снежна буря. Дийкън нервно поглеждаше към новите си съюзници. Миналата нощ изглеждаше, че бунтовниците са значителна бройка. Наистина щеше да е така, но с изгрева повечето от тях се пръснаха в различни посоки, носейки съобщения за препредаване и съответно търсейки други вестоносци. Останаха около дузина от по-яките въстаници — група мъже, преминали разцвета на силите си, момчета, които още не го бяха достигнали, две жени и един Дийкън.
— Когато бях с другите, обикновено пътувахме нощем. За да не бъдем видени — неспокойно обясни магьосникът, докато гледаше как някакви ездачи по пътя в далечния край на полето спират, за да се загледат в тях.
— Прекалено много от куриерите ни ни търсят. Ако се скрием, ще се затрудняват да ни намират — заяви Тус.
— Тус е прав. Сега повече от всичко друго се нуждаем от информация. Подронието не е многобройна сила и е разпръсната много нарядко. Не можем да си позволим да губим времето на вестоносците си, ако искаме да сме способни да се координираме. Пък и ти сам каза, че генералите не ни обръщат внимание. Крайно време е да променим това — усмихна се широко Кая. — Да им покажем от кого трябва да се страхуват.
Думите й бяха посрещнати с одобрителен рев, сепнал Дийкън. Магьосникът погледна към небето. Не виждаше нищо, но усещаше. Етер. Преди тя никога не правеше опит да се крие, очевидно не бе променила навиците си и сега. И най-големият новак в магическите изкуства можеше да долови присъствието й от дни път разстояние, а тези, срещу които се изправяха, със сигурност не бяха новаци. Останалите бяха по-прикрити, изискващи опитен ум и малко късмет, за да бъдат открити. Не можеше да бъде сигурен, но изглежда пътуваха малко зад метаморфа. Нямаше да им отнеме много да достигнат до издигащата се в далечината планина — мястото, от което душата на Лейн бе започнала да сияе като маяк само преди часове.
— Някога изправяли ли сте се срещу генералите? Страховит противник са — напомни Дийкън.
— Както и ние. Имаме войници и магьосник. Което значи, че можем да се справим с всичко, което изпратят срещу нас — каза Кая.
— Освен превъзхождаща численост войници и магьосници — поправи сивият маг.
— Какво стана с храбростта ти, човече? Не ми казвай, че те е страх да умреш за каузата — изрече водачката, плясвайки го по гърба.
— Нямам нищо против умирането за кауза. Просто не искам да умра преди това.
Дийкън се опита да се успокои. Не бе свикнал да се страхува. Преди никога не му се беше случвало да изпитва боязън. Нещата не трябваше да го изпълват със страх, а да бъдат разбирани. Трябваше да се учи от тях. Сега неспокойство разяждаше гърдите му. Не се страхуваше за себе си, нито за Миранда. А за света. След бягството си бе доловим ритъм във въздуха. Първоначално представляваше едва осезаема честота, но с течение на времето се усили. Сега жужеше в главата му и целият свят резонираше. Сила, която не можеше да идентифицира — и то масивна.