— Само през трупа ми — хилна се Тус, който бе взел най-масивното оръжие — тежка бойна брадва. В лапите му изглеждаше като играчка.
— Ако се наложи — отвърна полуелфът, хвърляйки последен поглед към оръжията си, подобно на майка, поглеждаща към напускащите гнездото деца.
Потъна в далечината. Дийкън отвори торбата си и плъзна големия вързоп вътре, нетърпеливо отваряйки куриерската чанта, щом ръцете му се оказаха свободни. Едва бе успял да извади първата страница, когато Кая също я хвана.
— Какво беше това? — попита тя.
— Кое? Страницата? — объркано попита Дийкън.
— Къде прибра големия вързоп, който Дезмър ти даде? — попита тя. — Няма как да се е побрал в тази торбица.
— Представлява локализирано изкривяване на измере… вътрешността й е по-голяма — обясни магьосникът.
Кая кимна.
— Разбирам. Е, трябва да намерим някое местенце, докато бурята утихне. Щом…
— Не. Нямаме време за това! — възрази Дийкън.
— Виж, магьоснико, отдадеността е едно, но трябва и да сме живи, за да ги…
Дийкън извади кристала си и разтвори длан. Скъпоценният камък леко увисна във въздуха и засия ярко. Вятърът около тях утихна до лек бриз, а снежинките ги милваха. Навсякъде наоколо стихията беснееше, но сред тях бе кротка като агънце.
— … добре, тогава продължаваме — рече Кая, привеждайки се към Тус, за да добави. — Отдавна трябваше да си вземем магьосник.
Летяха над облаците, докато слънцето наближи отсрещния хоризонт. Тогава Етер внезапно се гмурна в небесната мъгла, разсичайки тунел с вихрената си снага. Мин се стрелна след нея. Облаците бяха по-гъсти в сравнение с утринните, бяха придобили заплашителна чернота. Масивни ледени кристалчета ги обсипваха, беснеещи във виелица. Отгоре нямаше и следа от бурята, но сега фучеше навсякъде около тях. Вятърът разтърсваше Мин и заплашваше да изтръгне пътничките й.
Етер се изгуби сред повеите, но Миранда съумяваше да насочва Мин. Малкото просмукала се през облаците светлина служеше единствено да сведе света в сиво-бяла мъгливост. Когато достигнаха земята, тя сякаш изскочи от нищото пред тях. Драконът се приземи колкото се можеше по-внимателно, събаряйки неподготвената Айви. Миранда слезе и помогна на малтропа да се изправи.
— Къде сме? — надвика Айви виещия вятър.
— Източните планини, някъде по средата между Ентуел и мястото, където те открих, но по-дълбоко.
— Каква е тази миризма? — попита малтропът, стискайки носа си.
Девойката подуши ледения въздух. Дори и сред снега и режещия студ, успя да долови нещо. Жежка, противна воня, която сякаш разяждаше ноздрите.
— Сяра — отвърна Миранда.
— Насам! Бързо! — долетя гласът на Етер сред вятъра.
Двете се отправиха по посока на звука и скоро я откриха в каменната й форма, крачеща решително по склона.
— Той е вътре. Трябва да открием начин да влезем — заяви метаморфът.
— Да влезем в планина? Не знаех, че вътре в планината има място да се влезе. Мислех, че вътре има само още планина — объркано заяви Айви.
— Тази планина е различна. От редкия сорт с жива вътрешност. Разтопена и подвижна — като земята, когато беше млада. Огнена планина — отвърна Етер, отправяйки се към една по-стръмна част, прикляквайки и прокарвайки пръсти по каменистата твърд.
Продължи бавно, оглеждайки се, докато накрая очевидно не откри търсеното. Сключвайки пръсти, започна да удря по склона. Удар след удар отекваше без видим резултат. Накрая прие вихрената си форма и се стрелна към небето. Миг по-късно каменната й снага полетя към земята с разтърсваща сила. От направения от нея кратер плъзнаха пукнатини, а трополенето на трошаща се скала за миг заглуши вилнеещата край тях буря. С гръмовен трясък цяла секция от склона се огъна навътре, раздробявайки се на по-дребни отломки. Това бе съпроводено с голям изблик серисти пари. Когато прахът и снегът се уталожиха, пред тях зейна назъбен, мастиленочерен тунел, отвеждащ към недрата на планината.
— Откъде… — поде Айви.
— Сега нямаме време за това, да вървим! Бързо! — нареди Етер, скачайки вътре.
Миранда колебливо погледна зиналата дупка. Беше голяма. Достатъчно голяма за Мин, която без проблеми можеше да маневрира из прохода и пак щеше да остане място. С огромна предпазливост девойката закрачи навътре, следвана от Айви. Сякаш влизаше в пещ. Въздухът бе натежал от задушливи изпарения. Когато всички останали навлязоха, Мин също се шмугна вътре. За разлика от Миранда и Айви, които се усещаха като премазвани от горещината, тя моментално се почувства далеч по-жизнена. Очите й се затвориха, изразявайки блаженството от разливащата се топлина, заменила нетърпимия студ, който загърби. Задоволството върху лицето й бе видимо.