— Е, поне тя е щастлива — каза Айви.
След няколко мига, в които да се адаптират към значителната промяна в температурата, героите се втурнаха да догонят Етер. Миранда осветяваше пътя със собствената си магия, тъй като жезълът не съхраняваше подобни заклинания. В замяна на това бе приютил голям арсенал за светлопоглъщане.
Стените на тунела бяха груби и вълнисти, от лъскава чернота. Проходът се извиваше и лъкатушеше, отвеждайки ги все по-дълбоко към сърцевината на планината. Горещината доловимо се усили. Паралелно с това можаха да разберат думите на Етер. Планината наистина изглеждаше жива. Дълбоко в стените отекваха слаби тътнежи и проскърцвания. На моменти имаше разтърсвания и скалите се раздвижваха, сякаш нещо пълзеше току под повърхността. В лицата им профучаваха все по-жежки повеи.
Тогава се появи и сиянието. Просмукваше се през тънки процепи в стените — дълбоко, изначално червено.
На полето, заобиколен от членовете на почиващото Подроние, Дийкън бе изпаднал в паника. Останалите се намираха далече, прекалено далече, за да бъдат достигнати по-рано от няколко дни и бяха спрели. Бяха открили Лейн — или поне къде е скрит. Ако можеше да се съди по предишните сблъсъци, скоро щяха отново да тръгнат на път. Нямаше да има достатъчно време да ги настигне. Това го притесняваше, но не оттам струеше паниката му. Бе сметнал за вероятно подобно развитие на събитията, дори го очакваше. Тревожеше го присъствието, което усещаше.
Предоставените му от Дезмър страници представляваха много подробно обобщение на някои от фундаменталните принципи на д’каронската магия, както и лични записки на Епидим. С тяхна помощ младежът бе успял да се синхронизира далеч по-задълбочено с уникалните енергии, създавани от магията им. Умът му придоби ново, много по-изчистено разбиране. Бе открил фокус на активност в близост до столицата — масивна сила, съсредоточена около тлеещ магически въглен. Въпросният въглен представляваше спящо, но могъщо заклинание, очакващо да бъде активирано и имаше магия много близо до мястото, където се намираше Лейн. Замисълът ставаше ясен — нашепваше за клопка.
Личеше, че съдържанието на куриерската торба е било грижовно подбирано. Дезмър си разбираше от работата. Знаел е, че прекалено многото информация би отнела прекалено много време за усвояване. Не, бе взел специфични късчета, определени съобщения, отделни страници. Имал е план относно тези страници — и то брилянтен. Нямаше инструкции, нищо не издаваше замисъла му, но предоставените от него елементи отвеждаха към единствена възможност. Успехът й не бе особено вероятен, криеше значителен риск, но въпреки това представляваше изход.
— Трябва да поспиш. Умът ти се нуждае от сносна почивка, за да върши тези чудеса — предложи Кая.
— Няма време. Пък и не зная дали ще мога да държа бурята настрана, ако съм заспал — промърмори той.
— О, да. Бурята. Забравих — каза водачката, хвърляйки поглед към невъзможния начин, по който вихрите умишлено ги отбягваха.
Дийкън я погледна.
— Колко бързо може да се приготвят войниците ти, когато настъпи времето?
— Веднага. Но за кое време говориш?
— Времето за битка. Ако съм прав, ще настъпи скоро и внезапно — отвърна той, продължавайки да си мърмори. — Не мога да го създам… Те трябва да го създадат… Не мога да го затворя… но ако бъде отворен…
След няколко извивки, в известна степен затруднили Мин, пътят започна да се изравнява. Сля се с няколко подобни прохода, отвеждайки до още по-широк тунел, който показваше следи от известна употреба. Подът бе изравнен от стъпки, а на места по стените проблясваха сияещи кристали. Тук-таме по тунела се срещаха тънки метални ивици, плъзнали по стените като увивни растения. Никъде не срещнаха съпротива, нямаше и следа от пазачи.
Жегата започваше да се отразява сериозно на Айви и Миранда. Последната бе подгизнала от пот, а ботушите й просъскваха леко при всяка крачка. Устата на Айви бе леко отворена и на всеки няколко мига женският малтроп трябваше умишлено да се възпира от пъхтене. Трудно беше да се определи колко време са крачили из вътрешността на планината, тъй като всеки изминал момент сякаш се проточваше. Ударите на камък в камък, указващи стъпките на Етер, неуморно ги водеха напред.