Тъмният магьосник едва разполагаше с време да се възхити на поезията от движение, която бе съзрял, преди отново да му се наложи да използва оръжието си. Последвалото представляваше фантастична гледка. Две съзнания, всяко с изключителна острота на осезанията и бързина на рефлексите, се впуснаха в невероятно противоборство.
Епидим не знаеше какво да мисли. Айви атакуваше, но не го правеше. С движения, едновременно грациозни и непохватни, тя се поклащаше, извиваше, стрелваше и отскачаше. Ту се отправяше към отдръпващата се алебарда, ту се отдръпваше. Изглежда не целеше да удари Епидим. Едва когато тя успя да осъществи целта си, генералът разбра каква е.
Пръстите на Айви се сключиха около дръжката на алебардата, вкопчвайки се в оръжието точно под Епидимовия захват. Стабилизирайки позицията си, женският малтроп се опита да го отскубне, но усилията й бяха напразни. Епидим скриви лика на Лейн в неуместна, злобна усмивка. Кристалът в острието проблесна и алебардата започна да тъмнее. И преди беше черна, но сега сякаш поглъщаше светлината около себе си, докато не се превърна в копие на абаносова среднощ. Повърхността й бе студена, прогаряше и щипеше ръцете на Айви, но тя не отпускаше хватка. Взря се в очите му, а през тях, в душата му. Оттам надзърташе Епидим, чиято лудост се четеше в Лейновите очи.
— Махни лошото оръжие и то ще освободи приятеля ти, а? Умна реализация. Не смятах, че някоя от трансформациите ти е способна на подобно просветление. Интригуващо. Синьото е страх, червеното е гняв, а бялото какво е? Омраза? Обич? Изобщо представлява ли емоция? Или някак си се научила да контролираш причиненото ти от нас? Има само един начин да разбера — разсъждаваше на глас той, докато двамата мереха сили.
Кристалът проблесна отново. Изгарящото усещане в ръцете на Айви моментално бе съпроводено от натиск в ума й, нежелано присъствие, опитващо се да си проправи път. В естественото си състояние, интелектът на Айви би бил лесен за навлизане, но в положението, в което се намираше сега, нямаше нищо естествено. Бе обгърнат от единствена, чиста, всеобхватна цел. Твърда като диамант воля лееше енергия от нея. Епидим се противопостави на течението, насочвайки все по-голяма част от волята си към задачата.
— Сега си в състояние да ме отблъскваш… но не можеш да задържиш това състояние дълго, нали? — погаври се Епидим.
Внезапно Айви се стрелна напред. Тялото на Лейн и ума на Епидим се бяха съсредоточили да не й позволят да издърпа оръжието. А сега тя буташе. Преди да е успял да компенсира, генералът вече тичаше назад, за да запази равновесие. Оттегли се от ума й и отново потърси инстинктите на тялото, в което се намираше. Точно когато откри идеалното действие за отговор, времето изтече. Двамата се удариха в стената. Лейн се блъсна в тясната скална секция край входа. Миг по-късно Айви се сблъска с него. Ударът му изкара въздуха, но пак не пусна оръжието. Внезапно тя се олюля, а през дрехите й се откроиха чертите на обгарящия я Белег.
— Лейн все още е Избран. Всяко действие против него е нож в собствения ти гръб! — злорадо оповести Епидим.
Ослепителната бяла аура около Айви бе изгубила част от интензитета си, но все още сияеше. Когато Белегът престана да раздава възмездие, тя се изправи на крака и отново задърпа алебардата. Епидим леко се олюля, преди отново да е в състояние да се съпротивлява успешно.
Генералът отвори уста, за да изрече поредната подигравка, но нещо го прекъсна. Нещо се уви около кръста му със смазваща сила. Сведе поглед и видя подобие на пипало от мускули и люспи, стиснало го здраво. Поглед през рамо му показа, че е отделял прекалено малка част от вниманието си на металните решетки. Мин бе успяла да извие и опустоши достатъчно от тях, за да промуши опашката си, която сега бе стегната около Епидим с цялата сила, която драконът съумяваше да вложи. Не разбираше какво става, но не беше и необходимо. От значение бе единствено да отведе приятеля си далеч от това място. Възнамеряваше да го стори.