— Слабостта е нещо полезно, Айви — изрече спокойно той, сякаш поучаваше свой обучаем. — Щом враговете ти я открият, съсредоточават натам всичките си усилия. Прави хората предвидими. Разчитат на нея, изхабяват цялата си енергия към нея. Аз нямах слабост, затова се сдобих с такава.
С другата си ръка повдигна Миранда.
— Още по-добре, че я разрушихте. В годините, откакто избрах алебардата, съм бил в умовете на стотици воини, притежаващи опит в употребата на хиляди други оръжия. В интерес на истината започвах да се чувствам скован. Занапред ще се спра на нещо по-дружелюбно. Медальон — а може би пръстен.
Очите на Миранда бавно започваха да се фокусират. Повдигна ръка, но отново бе прикована. Ударът я бе замаял, но вече се окопитваше. Съсредоточи ума си върху Лейн. Не тялото, а душата в него. Епидим се намираше на повърхността й, лъскавомазна чернота, покваряваща асасина с влиянието си. Далеч под него съзираше проблясък от душата, която познаваше. Протегна се към нея.
— Не, не, не. Това няма да проработи — смъмри я Епидим.
С леко размахване на пръсти запрати Миранда в средата на пещерата, блъсвайки я болезнено в колоната, доскоро държала Лейн. Магьосницата отскочи и полетя надолу, в последния миг успявайки да се вкопчи в ръба на тунела. Моментално се разнесе удар, достатъчно силен, за да разклати стените — последван от още един.
Епидим се извърна и видя Мин да се хвърля към отвора. По стените плъзваха цепнатини. От металните решетки-пипала не бе останало почти нищо. С един последен тласък драконът оттроши част от стената, нахлувайки вътре. Стрелна се край Епидим и спря край пропастта, грабвайки Миранда. Сетне се обърна към Епидим, а в очите й се прочете предателство.
— А, Мин. Предизвикваш интересна смесица от емоции в главата на Лейн. Изненада, облекчение — отбеляза генералът, оглеждайки раните, които създанието си бе причинило в опитите си да влезе. — Загриженост. Не мислех, че асасинът е способен на това.
Мин ръмжеше, макар че съответната дума не бе особено пригодена за изразяваното от дракони. Звучеше като зараждащ, усилващ се гръм. Звук, разтърсващ земята. Епидим безцеремонно изтърси Айви на земята.
— Е, Мин, какво ще бъде? — попита той.
Драконът направи няколко големи крачки към него, оставяйки повалените герои зад себе си.
— Знаеш ли, изпитвам голямо уважение към драконите. Притежават съзнания, способни на голяма мъдрост. Далеч по-значителна от тази на повечето смъртни, стига да успеят да я развият. Уви, асортиментът от инстинкти, отговарящ за оцеляването ти сред дивотата, не е особено подходящ за разбирането на абстрактни концепти. По тази причина не можеш да бъдеш винена за невъзможността си да проумееш, защо обичният ти Лейн е започнал да се държи толкова странно. Нито може да се очаква да разбираш, че заставането между магьосник и целта му е глупаво и безполезно действие — бавно обясни Епидим.
Миранда и Айви извикаха едновременно. Мин се извърна и видя вълни черна енергия, погълнали ги като пламъци. Извърна се отново, за да види как Епидим запраща две кълба към нея. Когато пращящата енергия се разля по люспите й, обгаряйки ги по начин, непостижим за никой огън, карайки я да се сгърчи от болка, частта от съзнанието й, която не би й позволила да нарани Лейн, бе изтласкана от далеч по-фундаментален инстинкт. Стрелвайки се мълниеносно, Мин се хвърли върху асасина, поваляйки го на земята с мощната си предна лапа. Ноктите й се свиха над раменете му, раздирайки камъка от двете страни на главата му. Моментално усети болката на божественото наказание, плъзнала от Белега в крилото й.
— Жестоко, нали? — изхриптя Епидим. — Белегът ви наказва за нелоялността към каузата, с което ви направи толкова безпомощни. Както казах, правилата на играта ви победиха.
Напрягане на ума му издигна Мин във въздуха и я запрати към каменната колона в средата на кухината. Драконът я раздроби и падна на отсрещната страна, сгърчвайки се в агония. Тялото на Лейн се вдигна от земята и се изправи на крака.
— А сега, боя се, че настъпи време да… — заговори Епидим.
Разнесе се ново ръмжене, накарало предния сходен звук да звучи като котешко предене. Цялата планина се тресеше. Лишен от колоната в средата, кръглият канал се свеждаше до обикновена дупка, от която се носеше сияние, наподобяващо адски огньове. То се усили, тътенът също стана по-гръмовен — сякаш таванът се канеше да се срути. От ямата се издигна масивна форма, сияеща като вътрешността на пещ и излъчваща подобаваща горещина. Етер. Няколко минути всред течната кръв на планината й бяха донесли сила, каквато не беше изпитвала от хиляди години.