— Мин, трябва да позволиш да внесат Лейн — каза девойката.
Мин погледна към Миранда, бавно и подчертано снижавайки лапа над Лейн, забивайки нокти в ледената земя пред него. С това просто движение изрази недвусмислено, че е прекарала прекалено много време разделена от него, за да позволи да й бъде отнет толкова скоро.
— Ще остана с тях, Миранда. Знаеш не по-зле от мен, че тя ще ни топли. Пък и след като първо постоях отново в клетка, а сетне се пекох в онази отвратителна планина, бих желала да прекарам известно време на свеж въздух — каза Айви.
— Да, Миранда. Смятам, че си заслужила една хубава почивка. Аз ще остана с другите — обади се и Дийкън.
Миранда отстъпи, пролазвайки вътре. Младежът седна край входа. Почти веднага Кая му направи знак да се изправи и го придърпа настрана. Тус се присъедини към тях.
— Изслушах внимателно историите ви и наблюдавах как се държите. Нещата не опират само до помощ, нали? — прошепна Кая.
— До какво друго би… — объркано заговори Дийкън.
— Не, не, не… Принуждаваш ме да бъда рязка. Добре тогава. Обичаш момичето, нали? — прекъсна го с въздишка водачката.
— Да. С цялото си сърце, всеки миг я заобичвам все по-силно. Откъде знаеш? — попита той.
— Не е незабележимо — прошепна Кая. След като му хвърли съзаклятнически поглед, добави: — Някога спал ли си в толкова голяма палатка, Дийкън? За сам човек става ужасно студено.
Тус го шляпна по гърба, с което изкара въздуха от дробовете му.
— Не позволявай да й е студено — рече той.
— И в името на небесата, човече, пийни нещо. Блед си като труп и по-стегнат от тетива — рече Кая, набутвайки в ръцете му нова бутилка от явно неизчерпаемия запас силно вино.
Дийкън допря бутилката до устните си. Тя моментално повдигна дъното й, така че почти половината съдържание се изля в гърлото му и по лицето му. След като успокои кашлицата си, младежът влезе в палатката.
— А се чудех защо има толкова малко магьосници! — подсмихна се Кая към Тус, преди да повиши глас. — Ти там… Айви, нали? Можеш ли да изсвириш още нещо? Смятам, че поводът го изисква.
Всъщност Айви се бе наместила край Мин, нетърпелива да поспи, но почти инстинктивно допря цигулката под брадичката си. Полянката сред хълмовете се изпълни с тиха, прочувствена мелодия. Тя се сливаше с фона, сплитайки се с мислите на тези, които я чуваха. Стана неизменна част от пейзажа, типична като издигащото се слънце. По-голямата част от лагера се унесе в заслужен сън под звуците й. На други послужи с различна цел, но също толкова добре.
Дълбоко в сърцето на столицата, Багу стоеше, вперил напрегнато очи в мъжа, намиращ се пред него. Грейдън Селесте, бащата на Миранда. Бе вързан и оставен настрана, когато примамката за последния им капан бе подготвена. Сега с изгарящо внимание най-висшият генерал наблюдаваше едва съзнателното тяло. Крехката снага затрепери, очите й се отвориха, за миг започна да се бори с оковите. Когато острота и гняв замениха страха в очите, Багу наруши мълчанието.
— Кажете ми, че не сте се провалили отново! — изрева той.
— Аз да съм се провалил? Какво стана с портала? Какво стана с останалите войници? — контрира Епидим.
— Не трябваше да се стига до това, Епидим. Бяха в ръцете ви, а вие ги оставихте да се измъкнат! Трябваше да се надвият сами! — беснееше Багу. — Разполагахте с всяко предимство.
— Всяко предимство?! Петима срещу един. Изправяте ме срещу четирима напълно възстановени Избрани, същевременно възлагайки ми да удържам петия — и наричате това предимство! — отговори Епидим. — След което по някакъв начин успявате да превърнете нашата засада в тяхна! През цялата вечност, в която съм ви помагал в тези начинания, никога не съм чувал портал да бъде открадван! Никога! Когато достигнат столицата…
— Няма да достигнат столицата! — прекъсна го Багу. — Защото вие и онзи другия идиот ще вземете всеки войник, всяко създание, било то човек, д’карон и прочие и ще ги намерите! Ще ги довършите, преди да са дошли тук! До настъпването на мига остават часове! Няма да бъдат допуснати да се доберат до това място по-рано!
— Изгубили сте и малкото, останало от ума ви, Багу! Ако оставим столицата и вземем най-добрите си сили със себе си, какво ще остане за отбрана, ако стигнат тук преди да сме успели да ги намерим?! — възрази Епидим, снижавайки гласа си до спокоен, плавен тон. — Да, имаше провал. Мой или ваш, остава неприемлив. Но не бива да му позволяваме да ни подтикне към непоправима грешка. Ще подсилим тукашната си защита. Ще ги спрем, където отбраната ни е най-силна.