— Но ти си Избрана. Опитваш се да се върнеш при останалите Избрани и да подновите делото си за спасяване на света. Несъмнено местните с радост биха ти предоставили нужното.
— Тук пророчеството се смята за нещо като приказка.
— Разбирам… — каза Дийкън, стараейки се да приведе мислите си в унисон с това твърдение. — Е, няма значение. Това не бива да те притеснява. Ако не можеш да рискуваш да се показваш в града, тогава аз ще се заема с необходимото. Кажи ми от какво се нуждаеш и ще го донеса.
— Дийкън, не съм сигурна, че си готов. Просто ще потърсим друг град — рече Миранда. Умът й усилено работеше върху проблема.
Младежът я погледна в очите и заговори:
— Миранда, дойдох тук, за да ти помагам. Възнамерявам да го сторя. Кажи какво ти е нужно и къде ще ме чакаш. Можеш да ми се довериш.
Девойката се поколеба, но все пак отстъпи.
— Бъди внимателен и скрий кристала. Тук има много малко магьосници. Използвай магия само в изключително краен случай — предупреди тя, преди да изброи нужното.
След секунди Дийкън вече вървеше към града, прибирайки изследваните неща в торбицата си. Знаеше, че се нуждае поне от един кон, за предпочитане два, както и достатъчно суха храна за една седмица. Нямаше си представа как щеше да се сдобие с нужното — но за него това не представляваше предмет за размисъл. Миранда нервно го наблюдаваше, докато заобикаляше града. Дийкън бе изключително способен, но тук се намираше в съвсем непозната нему среда. Девойката започна да обмисля как да избегне неминуемата тълпа и същевременно бързо да достигне останалите.
Дийкън се бе отправил към най-близкия вход на града. Там стоеше на пост слабоват на вид старец. Бяла коса надничаше изпод очукания му шлем, несъмнено служил му вярно на младини. Останалата част от бронята не му стоеше добре — също реликва от по-ранния живот във войската. Нямаше оръжие, разчитайки на прясно наострена лопата. Изглеждаше изтощен, сякаш отдавна не е бил сменяван. Когато младежът се приближи, пазачът се поизпъна.
— Стой. По какво работа? — изрече в официален тон.
Леко присви очи, опитвайки се да прецени по-добре любопитната гледка пред себе си. Дийкън бе забравил да прибере нещата, които висяха по раменете му, а без помощта на магия, задържането им беше трудно.
— Трябват ми припаси — рече простичко Дийкън.
— Къде ти е конят? — с подозрение запита старчето.
— Сред изискваните от мен неща.
— Откъде идваш без кон? — изръмжа постовият.
— Оттам. Не помня името на мястото. Един момент — каза младежът, започвайки да рови из торбицата, за да извади картата.
Един от неприбраните артефакти — ивица кожа с пищно украсен медальон, упорито отказваше да остане на място върху рамото му. Политна за втори път, докато Дийкън се опитваше да удържи листовете под мишницата си.
— Ужасно съжалявам. Ще го задържиш ли за момент? — рече Дийкън, вдигайки медальона и подавайки го на войника.
— Разкарай това от… — сопна се постовият, замлъквайки в мига, в който отслабналото му зрение различи медальона.
Взе ремъка и го огледа. Генералски. Такива имаше само пет. Този принадлежеше на Димънт. Още помнеше печата. Обикновените войници рядко виждаха генерали. Самият той не бе съзрял нито един по време на безкрайната си служба. Можеше ли този младеж да е Димънт? Или беше, или бе достатъчно опитен, за да го е убил или да е откраднал това. И в двата случая с него шега не биваше.
— Н-насам, ако обичате — заекна старецът.
— О, благодаря — отвърна Дийкън, най-сетне успял да набута хартиите.
Взе си обратно медальона и го огледа, докато биваше отвеждан към местния смесен магазин. Бавно осъзна случващото се. Припознаването бе в негова полза, но щеше да е нечестно да не разсее заблудата им.
Още от съвсем малък го бяха учили, че нечестността е първата крачка по път, който свършва много зле за измамните чародеи. Практикуващите магия привличаха вниманието и често черпеха сили от обкръжаващите ги духове. Измамата бе първото сред нещата, които покваряваха душата, а покварената душа привличаше покварени духове. След кратък едностранчив мислен дебат Дийкън реши, че ще остави недоразумението, но няма да го подхранва.