— Оо, какво е това? — рече Айви, грабвайки последните останали неща върху постлания вързоп.
Въпросната екипировка действително бе предназначена за нея и женският малтроп дискретно се скри зад Мин, за да се преоблече. Изникна преобразена. Дрехите приличаха на Лейновата екипировка, но бяха изцяло бели. Наметалото бе разцепено по средата почти до половината си дължина, а останалите одежди бяха по-прилепнали, несъмнено, за да не пречат на движенията й. Тъй като това бяха първите дрехи, предназначени специално за нея, моментално я накараха да изглежда по-възрастна, по-сериозна и по-заплашителна. Бяха изчезнали развлеченото, раздрано наметало и овъглените ръкавици и ботуши. На мястото, където преди стоеше детинско, безобидно, глупаво създание, сега достолепно се изправяше индивид, който трябваше да бъде взет на сериозно. Айви окачи новите си оръжия на ремъци, които откри от двете страни на панталоните си.
— Харесва ли ви? Чувствам се малко странно — каза тя, опитвайки се да се види.
— Приличаш на боец — рече Миранда.
— О! Е, на мен ми харесва. Не е толкова удобно, но е много по-лесно да се движа — отговори тя, опитвайки няколко грациозни извъртания, подскачания и пируети.
Мин подуши новите одежди и непознатите им миризми. Миранда огледа приятелите си, сетне себе си. Тъй като бяха облечени в бяло, създаваше се впечатлението, че носят униформи. Само Мин си бе останала същата, тъй като Етер тихомълком бе променила облеклото си в тон с тяхното. Миранда се замисли. Предстоеше най-трудната битка в живота им. Трябваше да има нещо, което да помага на Мин. Не й отне дълго, за да осъзнае какво.
— Дийкън. Пазиш ли още талисмана от врата на Мин? — попита девойката.
— Би трябвало — отвърна магьосникът.
Започна да изважда разни неща от торбицата си. Купчина листове, бутилка на дълга верига, накрая и нужното. Това парче някога красеше шлема на покойната Тригора. Бе омагьосано, предпазвайки носителя си от ефектите на почти всички магии. Мин го носеше като малка, отгризала го със собствените си зъби от шлема на генерала.
— Какво има в стъкленицата? — попита Миранда, докато сваляше малката фигурка на драконова глава от скъсания конец.
— Не зная — рече той, внимателно изваждайки запушалката. Миризмата беше силна и позната.
Приличаше на нещо, на което бе попадал при кратките си дискусии с алхимиците в Ентуел, но това беше невъзможно. Никога не бяха разполагали с повече от няколко капки, а тук имаше почти четвърт чаша. Запуши бутилката и понечи да я прибере.
— Ще ти трябва ли веригата? Мисля, че ще й намеря приложение — каза Миранда.
Дийкън кимна и се опита да я откачи, само за да открие, че веригата е запоена за стъкленицата. Послужи си с просто заклинание, за да я отдели, но това се оказа недостатъчно. Само след като създаде непоносима горещина, достатъчна, за да накара веригата да засияе, можа да разтвори една брънка. Каквото и да представляваше тази бутилка, изглежда бе много ценна и не би трябвало да се разделя от веригата. Даде й я, след което я получи обратно, но с окачен талисман, за да съедини краищата й. Успя да се справи и с това, сетне грижливо прибра бутилката.
— Ела, Мин — повика я Миранда.
Драконът се обърна и огледа дрънкулката, разпознавайки я. Сведе глава. Дължината на веригата позволяваше на талисмана удобно да виси върху гърдите й. Веднъж окичена, Мин отново се изправи, сияейки от гордост. Дълго отсъствалото украшение й предоставяше царствено усещане и тя стоеше с осанката на посветен в рицарство. Айви се обърна и се усмихна ослепително.
— Виж се само! Остава ни… О! Вече си облечена като нас — каза Айви, едва сега забелязвайки промяната на Етер. — Невероятно! Изменила си се, за да приличаш повече на нас! Държиш се, сякаш сме отбор, а не просто сбирщина, която понасяш.
— Само ти би могла да откриеш подобен дълбок смисъл в нещо толкова просто — презрително изрече Етер.
— А-ха. Е, все пак изглеждаш добре — отговори Айви, в чийто глас отново се промъкна вълнение. — Като всички. Какво чакаме още?! Да вървим!
— Какво ще кажеш, Дийкън? Готови ли сме? — запита Миранда. Младежът не отговори. — Дийкън?
Сивият магьосник объркано разглеждаше купчината страници, съпровождали бутилката. Странно… езикът бе собствената му бързописна версия, но не помнеше да го е записвал. Описваше с много мрачен тон неизменното настъпване на нещо, което наричаше „Ерата на невежеството“. Вечната бран се споменаваше многократно, но винаги в минало време. Близо до долната част на страницата текстът спираше рязко, за да бъде заменен от съобщение, изписано на северен език, заемащо цялото останало място. То гласеше: „Спри да четеш. Знанието ще дойде в нужното време“.