— Дийкън! — викна девойката, най-сетне привличайки вниманието му. — Нещо не е наред ли?
— А, не. Не мисля така. Просто избързвам. Какво ме питаше?
Преди тя да е успяла да отговори, Лейн, Етер, Айви и Мин се обърнаха едновременно към северния хоризонт. Червеният залез бе закрит от редица черни петна.
— Много са. Някъде… десет драгойла. Мисля, че имат ездачи — каза Айви. Мин кимна утвърдително. — Не мисля… не. Не са се отправили към нас.
— Ще използват за отправна точка мястото на битката и ще инициират търсенето от нея — каза Дийкън. — Няма да ни затрудни да ги избегнем.
— Не… — поде Миранда, в чиято глава започваше да се оформя идея. — Не, мисля, че бихме могли да ги използваме. Не съм ти показвала д’каронския жезъл, нали?
— Не си — отвърна младежът, докато улавяше подхвърлената му тояжка.
Тутакси на лицето му се появи изражение на удивена реализация, предизвикана от разкрилите се заклинания. Из съзнанието му захвърчаха идеи. Не след дълго започна да се оформя план. По очите му девойката можеше да разбере, че двамата бяха на едно мнение.
— Може ли да бъде сторено? — попита тя.
— Почти със сигурност. Ще отнеме известно усилие. Смея да кажа, че най-трудната част ще бъде убеждаването на войниците от Подронието — бързо каза Дийкън.
— Остави това на Кая — рече момичето. — Етер, би ли могла да привлечеш вниманието на търсещите?
— Несъмнено — отвърна метаморфът.
Без да каже нищо повече, Етер се изстреля във въздуха. Миранда бързо придърпа Кая настрана и обясни плана. Водачката се ухили.
— Внимание, Подроние! — поде тя. — Войната видя последния си залез!
Северната столица бе необичайно тиха. Въпреки факта, че бе най-северният град в империята, улиците му рядко бяха неоживени. Толкова далеч на север въздухът се отличаваше с целогодишен смъртоносен мраз, но съдбата, географията и климата се бяха съюзили в създаването на ивица земя, донякъде пощадена от арктическия студ. Местните, които в никакъв случай не биха пропуснали да се възползват от неочаквания късмет, бяха обгърнали необичайния район с яки стени, основавайки крепостния град Верил.
Това се случи в дните преди войната, преди империята, когато думите все още носеха в себе си история и душа. Сега се назоваваше просто Северна столица, стерилно название, което далеч не успяваше да изрази суматохата и оживеността на най-големия и най-заможен град в империята. Едновременно най-далечното от фронта място и най-близо до края, столицата приютяваше най-заможните и благородни, които северът можеше да предложи. Гъмжеше от млади мъже и жени, преминали наборна служба, чиито позиции им предоставяха предимството на цивилния живот. Прекарваха си дните, наблюдавайки постоянното търгуване на стоки и информация, изпълващо улиците с хора и въздуха с търговско напрежение. Но не и днес.
Двама генерали стояха в наблюдателен пост, а масивните желязно-дървени врати биваха затваряни за пръв път от десетилетия. Старите панти протестираха, конски впрягове измъчено напрягаха нозе срещу натрупалия се сняг, избутван от портите. Хората бяха натикани по домовете си, жуженето на търговия бе заменено от тропота на близнишките ботуши. Покривите чернееха от драгойли и близнишки арбалетчици. По калдъръма ехтяха и стъпките на други създания, дело на Димънт — каменни вълци, сияещи метални соколи и стоножки, както и множество други зверове, някога таели се в сенките.
Вратите се затръшнаха като капака на ковчег. Конете и ездачите им бързо и без обяснения бяха пратени в конюшните, а земята отвъд стените закипя от Димънтовите слепи червеи. Гражданите залостваха вратите. Градът вече принадлежеше на д’кароните.
— Обяснете още веднъж защо затваряме вратите? — попита Епидим, все още възползващ се от гостоприемството на Мирандиния баща.
— Самият вие казахте, че разполагали с войници — отвърна Багу.