Размазани очертания бяло и черно се стрелваха от улиците към покривите. Лейн търчеше. Малцината войници, успяващи да се изправят на пътя му, не затрудняваха меча му, а когато нечестивите тела се разпадаха на прах, кристалите в острието жадно поглъщаха мистичната енергия, която им бе вдъхвала живот. Очите му бяха вперени в замъка. Подобно на Мин, той също бе движен от инстинкт — ала различен тип, по-скоро усвоен, отколкото изначален. Острието му се насочваше само, движено от толкова дълбоко вкоренено обучение, че се бе интегрирало на несъзнателно ниво. Бе тръгнал на лов. Плячката се намираше в замъка. Още не я беше видял, чул или подушил, но въпреки това знаеше. Някакво уникално усещане бе прогорило образа на целта в ума му. Трябваше да намери Багу.
Улицата долу бе разсечена от едва забележима вълна, движеща се сред вражите тълпи почти със скоростта на Лейн. Айви, недокосната, си проправяше път през близниците, отскачайки встрани и промушвайки се с плавни движения, още преди повечето да са осъзнали присъствието й. На пръв поглед изглеждаше, че тя се придвижва през тълпа незаинтересувани зяпачи. Но тази илюзия бе невъзможна за поддържане, когато достигна до импровизиран вал от войници, застанали рамо до рамо с издигнати мечове. Айви си послужи с бърз и паникьосан замах на досега неизползваните оръжия. Острият ръб разсече оръжия, брони и близници, без да подбира.
Ако бе отделила време да обърне внимание, Айви щеше да забележи как кристалите в оръжията й засияват леко. Също така щеше да види как остриетата стават по-дебели, приблизително в съответствие с увереността й. Наместо това тя се стрелна през отворилия се проход, продължавайки да следва Лейн.
От една съседна улица се носеше гръмовен звук. Там един особено усърден драгойл влезе в градина. Създанията на Димънт вилнееха с пълна сила в качеството си на покварени версии на най-злокобните чеда на природата. За миг звярът поспря, за да огледа останалите абоминации. Онези д’каронски войници, притежаващи достатъчно мозък, за да разсъдят, че драгойлите вече не са съюзници, започнаха да секат създанието.
Когато някакво острие най-сетне проби каменното туловище, от цепката не шурна черна кръв, както подобаваше. Наместо това засъска въздух. Масивният звяр се промени в ревящ вихър, който се стрелна по повърхността на градината. Първо по-дребните създания, впоследствие и по-големите бяха уловени в торнадото. Когато и последното от съществата подскачаше, бореше се и се мяташе из заледения калдъръм и остарелите постройки, вихърът се издигна към небето. От него се посипаха тъмни създания, покосявайки събратята си и част от архитектурата, а вятърът прие формата на Етер, в чиито очи сияеше задоволство. Огледа покривите. Някои от драгойлите се бяха отправили към нея.
— Нещо не е наред — с треперещ глас изрече Миранда. — Усещам… усещам ги как се изплъзват.
Девойката съсредоточаваше цялата си сила към контролиращото заклинание. Д’каронският жезъл бе започнал да дими и да се огъва.
— Генералите си връщат контрола? — попита Дийкън, който също бе започнал да усеща умора от усилията си, които обаче не можеха да се нарекат безплодни. Върху покрива край щита бяха се струпали купчинки стрели.
— Не… те… Освобождават ги. Контролиращата ги магия бива разваляна. Никой не ги контролира! — викна Миранда. В същия миг всички създания вече бяха свободни.
Промяната бе мигновена — и вдъхваща ужас. Чудовищата не бяха планирани да бъдат оставяни без контрол. Умовете им не бяха пригодени за свободна воля. Откъслеците съзнание и грубо оформени инстинкти и рефлекси, вложени в умовете им, се задействаха произволно. Внезапни струи миазма биваха бълвани при най-малкото движение — без значение дали принадлежащо на приятел или враг. Издигналите се във въздуха млатеха бясно криле, докато не се удряха в някое друго летящо чудовище или не се блъснеха в сграда. Щом някое от създанията се допреше до нещо, потъваше в бесни конвулсии, докато клетата постройка или създание не бъде унищожено.
— Трябва да ги спрем и да предупредим останалите! — изкрещя Миранда, обръщайки се към верния си дракон, стрелващ се над покривите. — Мин!
Мощното създание, намиращо се на половин град разстояние, обгърнато от хаос, рязко се извърна и се отправи към Миранда при звука на името си.
— Миранда, почакай. Остави града на мен и Подронието — ти трябва да спреш генералите. Изпаднали са в отчаяние — каза Дийкън.