— Но… — започна девойката.
Магьосникът взе ръката й и постави кристала си в нея.
— Вземи това — рече той.
— Ами ти как възнам… — отново поде Миранда.
— Не се тревожи за мен. Върви — каза той, насочвайки ръката й, за да постави втория кристал в празното гнездо на жезъла, точно когато Мин пристигна. — И оцелей.
Без да има какво друго да каже, Миранда кимна, прегръщайки го силно. Двамата се целунаха, сетне тя скочи на гърба на дракона и полетя. Вероятно се дължеше на Дийкъновия кристал, а може би на знанието, че всички тези изпитания се свеждаха до този момент, но умът на момичето никога не бе изпитвал подобно съсредоточение. Прибра д’каронския жезъл на гърба си и призова новата си тояжка. Стрелите от малкото останали арбалетчици не само бяха отразени, но пренасочени към най-големите заплахи.
Мин се стрелна напред, издигнала се високо над града. Дребни, соколоподобни създания, дело на Димънт, хвърчаха край нея — нищожни по размер насекоми, но притежаващи смъртоносни жила. Мощен огнен дъх ги превърна в хвърчащи въгленчета. Замъкът се издигаше пред тях — застрашителна и видимо непревземаема крепост. Бе удържала въстания, инвазии и цели поколения от най-суровите зими. Сега се изправяше срещу Избраните.
Дийкън си позволи няколко мига, в които я наблюдава, а топлината от прегръдката й бавно чезнеше в зимния студ. Накрая се извърна. Предстоеше му работа. Без кристала се намираше в неизгодно положение, но това не беше от значение. Бе добре обучен. Изтощителни тренировки по самостоятелно заклинаване представляваха неразделна част от седмичния му режим. Извади Сивото острие от чантата и то оживя. Скок и умела употреба на левитация го отведоха на улицата долу. Драгойлите бяха посели огромни пробойни сред редиците близници. Кая и хората й си бяха пробили път далеч напред, но сега пролуките биваха запълнени и бойната линия отстъпваше назад. Дийкън си проби път до най-близката група въстаници. Войниците от Подронието, възползвайки се от изненадата, объркването и Дезмъровите оръжия, си бяха пробили път до центъра на града, до обширна градина. Дълбоко сред морето от проблясващи мечове стоеше Кая, издавайки нареждания с бясна енергия.
— Кая! Драгойлите са извън контрол! Дръжте се надалеч от тях! — викна Дийкън, запратил оръжието си в поредно откосяване сред сгъстяващи се редици.
— Няма да стане! — успя да отвърне водачката между два удара. — Ако не са с нас, трябва да бъдат неутрализирани!
— Прекалено много са — и нападат всичко, което привлече вниманието им! — отвърна магьосникът, най-сетне озовал се при нея.
— Тогава насочи вниманието им другаде! — нареди Кая. Дийкън бе поредният от войниците й.
— Ще се опитам — викна той.
— Не опитвай! НАПРАВИ ГО! — ревна бунтовницата.
Очите на младежа трескаво започнаха да обхождат града. Изникна идея. Без да каже нищо, Дийкън разсече път до старинния, украсен вход в северния край на площада. След като блъсна масивните врати, с което само си спечели болка в рамото и успя да отчупи малко лед, младежът прошепна няколко думи и насочи ума си към гредата, която подпираше вратата от вътрешната страна. Тя неохотно се плъзна встрани и магьосникът можа да влезе. Намираше се в църквата — постройка, отстъпваща по старост единствено на замъка. Постройка, чиято кула отстъпваше единствено на най-високата си посестрима от замъка. Кула, която съдържаше камбана…
Бяла форма се катереше по стената около замъка със същата лекота, с която би си служила със стълба. Хвърляйки се над рова, успя да се приземи от другата страна — само инчове по-навътре от ръба. Замръзнал камък се отрони и полетя към рова, разплисквайки полузамръзналата вода. Крепостният ров не съдържаше чудовища, но не му и беше нужно. Благодарение на солта, водата се задържаше незамръзнала и далеч по-студена от намерението на природата, което правеше течността по-смъртоносна, от който и да е звяр.
Лейн не се опита да се справи с портата, нито се отправи по стената в търсене на прозорец, през който да влезе. Този замък не беше построен да демонстрира богатство, а за да бъде непристъпен. Прозорците бяха пръснати нарядко, като представляваха тънки ивици с решетки, през които едва можеше да се мушне пръст. Външните врати бяха тежки, добре залостени, добре защитени — и отвеждаха само към други врати. Отряд близници, несъмнено по-висш тип, създадени със специфичната цел за отбрана на замъка, се втурнаха да преследват нашественика, но щом въпросният се скри зад един ъгъл, сякаш изчезна вдън земя.