Лейн съвсем ясно знаеше какво е нужно, за да влезе. И преди бе имал цели в замъка. Беззвучно се доближи до малък, зарешетъчен отвор в основата на една от стените на замъка. Бе стар, разяден, а за опитното око — и внимателно извит. Пазачите не го охраняваха, защото не отвеждаше в замъка. Асасинът се огледа още веднъж, преди да се промуши, отпускайки се леко в непрогледната и мразовита килия.
Това бе тъмницата. Конкретно тази килия вече нямаше обитател — не защото имаше недостиг на заключеници. А защото непокритият прозорец към студа и нарът без одеяло донасяха смърт не по-зле, а ако не и по-ефективно от всеки екзекутор. Вратата на килията отстъпи под опитните усилия на Лейн и след миг асасинът вече тичаше из заплетените коридори.
Кристалите на Айвините оръжия сияеха като лъчисти сапфири. С приближаването си към замъка й се бе наложило да ги употребява неведнъж, всяко прилагане по-прецизно от предишното. Ум, синхронизиран с ритъма и грацията, внимателно бе въвел тежестта и формата на остриетата в множество уравнения, правейки нужните промени. Обръщания със скок, претъркулвания, превъртания на ръце и прихлъзвания — целият акробатичен арсенал бе изпълняван с предишната безпогрешност, добавил към себе си и смъртоносно докосване. От страха не нямаше и следа, погълнат от вълнението. Близниците вече представляваха тромави и чупливи пречки, престанали да пораждат притеснение. Но изкусното й прекосяване на тесните алеи и претъпканите улици не бе останало незабелязано. Със сила, разцепила калдъръма, един от драгойлите удари земята пред нея.
Притежаването на емоции с такива значителни последици бе научило Айви на целеотдаденост, която би породила завистта на всеки магьосник. За да не позволи да бъде погълната от ужас или гняв, винаги насочваше цялото си внимание към определена задача — в настоящия случай, следването на Лейн и достигането на замъка. По тази причина беснеенето на драгойлите й бе убягнало, както и дребната подробност, че вече не се намират под контрол. Все още смяташе, че създанията биват направлявани от Миранда — недоразумение, подсилено от факта, че първата работа на чудовището бе да стъпче стоящите между тях близници. Неподозиращата героиня се опита просто да се промъкне край туловището му. Единствено на комбинацията от остър слух и още по-остри рефлекси дължеше отбягването на мощната лапа, целяща да откъсне главата й.
— Леко, Миранда, аз съм! — каза Айви, докато отстъпваше от чудовището.
Втори звяр се приземи гръмовно зад нея.
— Какво… какво става? — заекна тя.
Страхът бе успял да се вкопчи в нея, оповестявайки присъствието си чрез синьото в аурата и оръжията. Остриетата започнаха да се преконфигурират в съответствие с емоцията, придобивайки дългите, извити линии на коса. Драгойлите механично раззинаха назъбените си усти и избълваха съскаща струя черна киселина. Айви приклекна и се изстреля в дълго, грациозно премятане назад. Издигна се над главата на едно от чудовищата и внимателно промени позицията си във въздуха, кръстосвайки и спускайки остриета. В мига, в който се приземи, Айви приклекна, забивайки крака от двете страни на врата на драгойла, обвивайки оръжия около него. Преди инерцията й да се е уталожила, Избраната скочи отново, повтаряйки маневрата, при което едва не отчупи главата на чудовището.
Малтропът се приземи и загледа как драгойлът се строполява безжизнено на земята. Умът й си позволи кратък прилив на удивление и радост, преди да се заеме с обработването на образа на оставащия драгойл, който вече се впускаше към нея. Звярът още не бе успял да направи и втора крачка, когато страхът най-сетне я обхвана изцяло. Айви се обърна и се стрелна към стената на сравнително висока сграда. Приличаше на погълната от ужас ивица сияние. Предназначението на закривените остриета се изясни, когато захапаха стената, позволявайки на стрелналата се по земята ивица да се превърне в ивица, хвърчаща по сградата. Достигна върха й и продължи нагоре. Инерцията на изкачването я изстреля високо над града като маяк. Маяк, който предостави цел на полуделите драгойли.
Много силен и много прецизен вихър фучеше по улиците. Блъскаше сребристи стоножкоподобни създания в стените, запращаше пантери с насекомоидни челюсти във въздуха, дори разрови земята край портите, за да се погрижи за паяконогите червяци. Етер бе решила, че по-нищожните създания на Димънт трябва да бъдат разрушени. Близниците и драгойлите представляваха въплътена гнусота, но поне предоставяха известно уважение на откраднатите форми. Притежаваха перверзен тип чистота.