Старият войник му отвори вратата на магазина. Последва кратко напрегнато шептене между него и продавачката, която нервно погледна към Дийкън.
— Веднага ще ви донеса желаното — с треперещ глас изрече тя.
— Седемдневни провизии за двама души — поиска Дийкън е равен тон.
Докато магазинерката бързаше да изпълни поръчката, старецът се обърна към него:
— На какво дължим честта да ни посети генерал? — запита напрегнато.
Дийкън мълчаливо благодари на съдбата за тромавата подредба на думите.
— Форт с огромно стратегическо значение бе разрушен в полето, от което идвам. Преследвам отговорните за това деяние — отговори той. Наистина бе разрушен, наистина търсеше отговорните. Нито една дума не беше лъжа.
Отговорът бе предостатъчен за стареца, който сега беше убеден, че пред него стои генерал. Изпълни се с гордост. А Дийкън се смъмряше, задето допускаше безчестието да продължи, същевременно борейки се с нервността и срама, като не им позволяваше да изпълзят на лицето му. За по-кратко време, отколкото бе смятал за възможно, магазинерката струпа не само храна, а и одеяла, бинтове, както и още дузина неща върху масата.
— Страхувам се, че не предлагаме коне, но… за мен би било чест да предоставя собствения си кон — нервно предложи тя.
— Щом желаеш — рече Дийкън.
— Аз също бих искал да ви предоставя своя. Прекрасно, жилаво животно — намеси се и войникът.
— Ще бъда признателен — отвърна младежът с благодарност.
Миранда приклекна зад една преспа. Вятърът връхлиташе немилостиво, а тя нервно бе насочила поглед към изхода на града. Бе стояла само няколко минути, все още неуспяла да реши точното действие, което да предприеме в отговор на причинените от Дийкън неприятности, когато го видя да извежда два натоварени коня. Когато заобиколи хълма, оставяйки го между себе си и града, Миранда изтича при него. Младежът бе донесъл всичко изисквано, че и повече, но изглеждаше засрамен.
— Забележително! — рече тя, прегръщайки го. — Какво направи?
Той й подаде медальона.
— Това е… печатът на Димънт, нали? — рече тя.
— Предполагам въпросният човек обича уединението. Поне дотолкова, та собствените му хора да ме вземат за него.
— Успял си да ги убедиш, че си генерал? — каза Миранда, повдигнала вежди в искрена изненада.
— Успяха да се убедят сами…
Девойката бързо отгатна какво го терзаеше.
— Дийкън — започна тя, възсядайки един от конете. — Не искам да омаловажавам ситуацията, но има множество неща, които трябва да извършим, преди делото ни да е приключено. Някои ще бъдат трудни. Някои ще зашлевят морала и убежденията ти. Просто знай следното: ако нещо наистина трябва да бъде сторено, значи извършването му е правилно.
— Предполагам — отвърна той. Не изглеждаше утешен.
Два пъти опита да се покатери на коня, имитирайки Миранда. Третият опит се оказа успешен и Дийкън зае нестабилна позиция върху седлото.
Девойката го погледна косо.
— Не знаеш как се язди кон, нали?
— Ако трябва да съм откровен, това е първият път, в който изобщо виждам кон. Доколкото зная, не се справят особено добре с пещерите, което обяснява отсъствието им в Ентуел.
Ако не се налагаше да бързат толкова, последвалото можеше да бъде определено като чаровно. Миранда го обучаваше, показвайки му как да направлява коня си. За щастие — а и не изненадващо — Дийкън усвояваше бързо. Не след дълго двамата препускаха редом един до друг.
Минаха няколко дни, прекарани в пътуване далеч от главните пътища — и без нито един срещнат пътник. Миранда осъзна в каква степен войната бе опразнила родната й земя. Конфликтът с масивната южна съседка Тресор бе вилнял повече от век — десетилетията кръвопролития бяха взели своето. Северът вече представляваше сбирщина от пътища, свързващи шепа умиращи градове. Останалото се свеждаше до обширно вледенено поле, следвано от безлюдни лесове и непристъпни планини.
Поне за момента от тази изолация имаше полза, непрекъснато си повтаряше тя. Изглежда късметът започваше да им се усмихва.
Заради опитите си да прекрати Вечната бран, Миранда бе заклеймена като убийца и предателка от петимата генерали. Още не беше сигурна в каква степен Съглашенската армия бе съумяла да разпространи описанието й, така че всяка ситуация, държаща я настрана от любопитни очи, без да налага прикритие, бе добре дошла.