А по-низките създания прогаряха съзнанието й. Всички те представляваха нечисти комбинации, сливащи две различни същества — или същество и елемент. Хибридите бяха малки, безформени и скверняха природата. Човеците и останалите Избрани биха ги подминали, но не и тя. И не бе го сторила. Събирайки се в смътна човешка фигура, профучавайки из града за още една последна проверка, разбра, че са останали само драгойли и близници. Но в замъка усети нещо друго. Нещо, което я бе отблъснало веднъж. Нещо, с което трябваше да се разправи. Понесе се към крепостта.
Мин се приземи в двора на замъка. Охраняващите нечовеци бяха изпепелени от внимателно насочен огнен изблик. Миранда слезе на земята и насочи волята си към портите. Вълна магия разсече въздуха, но се разплиска безпомощно върху вратата. Миранда съсредоточи ума си и запрати нов удар. Този път въздухът пропукваше, но вратата отново удържа. Тук имаше магия, далеч по-могъща от тази на девойката.
— Мин, можеш ли да ни вкараш вътре? — попита Миранда.
Драконът се обърна към портата. Заотстъпва, докато портите на стената не опряха в гърба й, сетне бавно сведе глава. Твърди като стомана мускули под сияещите червени люспи изстреляха мощното създание с ужасяваща скорост. Сблъсъкът й с вратата отекна като гръм. Дървото се разцепи и проплака. Покрит с ръжда метал се сгърчи и скриви. Дори рамката се разкриви — но портите останаха цели. Мин тръсна глава и отново се отдръпна. Земята пак се разтресе, стените потрепериха, събаряйки трупани с месеци купчини сняг и лед. Трети удар блъсна портата на замъка като таран. Останките й се сринаха на отломки и Мин полетя навътре.
Под ноктите й се плъзна и задипли червен килим, разместен от бясното размахване на лапи, за да спре. Миранда се втурна подире й. Това бе преддверието на замъка. Девойката отново се намираше на място, за което като малка само можеше да си мечтае. За разлика от вихреното препускане из Кенвард, това място всъщност надвишаваше фантазиите й. Великолепни гоблени красяха стените. Гордо висяха армейски банери. Кралски и благороднически брони с изящна украса стояха мирно на пост между масивни, извисяващи се колони, чиито върхове се губеха в потъмнелия свод над главите им. Сега мястото бе празно, но изглеждаше живо. Може би само допреди минути тук е имало слуги.
Миранда се извърна. Край стената бяха метнати въжета. Ботуши драскаха по дървените порти на външната стена. Намиращите се вън орди бяха започнали да се изправят срещу собствените си укрепления, за да влязат. Очите й отново бяха привлечени от обгръщащите я чудеса.
Това бе истинската история на хората й. Същата история, която им бе отнета. Писания на древен език бяха гравирани върху мрамора. Над входа, отвеждащ към вътрешността на замъка, висеше карта, която все още показваше старите граници, старите имена. Светът преди войната. Само тук същината на Севера бе оцеляла — а мястото бе на път да се превърне в бойно поле. Вече бе обсипано с останките от портата.
— Мин, ти няма да се побереш в коридора, ще трябва да останеш тук… но имам задача за теб. Виждаш ли това? Всичко това? Не трябва да бъде разрушено! Не позволявай на войниците да влязат. Ще се върна веднага щом мога — заяви Миранда.
Мин се стрелна през разтрошената врата и застана на пост отвъд прага, вперила хищнически поглед към стената. Чу отекващите стъпки на приятелката си да се оттеглят по коридора и копнееше да я последва, но Миранда й бе дала заръка. Ноктите й се свиха в очакване, а могъщата опашка замахна и се нави. Миризмата на вражеските войници изпълваше ноздрите й. Миризма, която никога нямаше да забрави. Д’каронските създания притежаваха множество различни форми, но вонята им притежаваше неизменна същина. Не бе принадлежаща, не бе част от природата и се бе отпечатала за постоянно в ума й. Драконите имат силна памет, а миризмата на тези, които я бяха убили, не беше нещо за забравяне. Възнамеряваше да си върне услугата.
Дийкън най-сетне си проправи път до стълбище. Когато проникна силом в църквата, очакваше да я намери празна. Наместо това откри гъста тълпа аристократи и сановници. Мъже и жени, които никога през живота си не бяха познали истинско затруднение. За тях войната представляваше нещо далечно. Нещо, с което се занимаваха останалите, недостойно за внимание. Сега ги бе сполетяло.
Появата на Дийкън ги свари притиснати към отсрещната стена, без нито един от тях да прояви склонност да рискува с удържане на портата. Когато се изясни, че не им мисли злото, последваха молбите. Само за няколко минути биваше придърпван във всички посоки, получавайки множество предложения за половината кралство, ръцете на дъщери и вдовици в замяна на безопасно извеждане през военната зона. Продължи и по стълбите, където по-отчаяните го бяха последвали.