— Не си им… искаш… ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ, ЧЕ ТОКУ-ЩО ПРИВЛЯКОХМЕ ВНИМАНИЕТО НА АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ОТ ОНЕЗИ ЧУДОВИЩА, А ТИ НЕ МОЖЕШ ДА ИЗПОЛЗВАШ ЗАКЛИНАНИЕ ПРОТИВ ТЯХ? — ревна Кая, издърпвайки меча си.
Дийкън кимна, търсейки нещо из торбицата си.
— Разбирам, че си искал да приключиш живота си с нещо успешно, но бих предпочела да ме предупредиш! Бих избрала смъртта ми да протече пред очите на свидетели! — беснееше тя, стискайки оръжието си. — Поне ще отнесем със себе една сграда страхливци. Жалко, че е църква!
Дийкън не отговори. Отчасти, защото отдръпването на ръцете от ушите го бе лишило от малкото му останал слух, отчасти, защото умът му бе зает с изчисления. Извади малката бутилка от торбицата и я отпуши, помирисвайки. Със сигурност ароматът й съвпадаше с този на субстанцията, която познаваше под наименованието лунен нектар. Събирана от листата на специфични билки само в нощите на сините пълнолуния и затъмнения, лунният нектар представляваше кондензирана, дестилирана магия.
Не бе донесъл стъкленицата от Ентуел. Дори и там нямаше толкова много. Не се знаеше откъде се е появила бутилката — би отнело векове, вероятно хиляди години, за да се събере такова количество. Ако бе по-убеден относно съдържанието й, щеше да я е дал на Миранда. А ако се окаже отрова… Е, предизвиканата смърт със сигурност щеше да е за предпочитане пред онази, която се носеше към него на грубовати кожести криле. Една капка, прецени той, щеше да е достатъчна да му възвърне изхабената сила, че и отгоре. Тялото му можеше и да удържи силата, съдържаща се в две. Бавно допря ръба на бутилката до устните си.
— Подгряваш се за битката? Не го жали — рече Кая, буквално говорейки на глух.
С плавно, привикнало — и, по всяко друго време, предвидимо — движение, тя постави пръст в основата на стъкленицата и я издигна, изливайки цялото й съдържание в гърлото на Дийкън. Магьосникът мълчаливо го изпи. Дори и изправен пред смъртоносния риск, който се съдържаше в подобно действие, не можеше да допусне прахосването дори на капка. Миг по-късно се зароди усещането. Беше огън, макар че думата не притежаваше достатъчно изразителна сила, който запламтя в съзнанието и в душата му, усилвайки се. Дийкън потръпна, опитвайки се да разпростре ефектите, сякаш ако им позволи да останат концентрирани, щяха да прогорят дупка в реалността. Течността бе искрата, а духът му бе кутийка с прахан.
— Силничко, а? — попита Кая, ококорвайки се широко, когато магьосникът се извърна към нея, а очите му вече сияеха в бяло.
— Събери хората си и ги скрий някъде — спокойно нареди той. Гласът му отекна по-силно от камбаната и с всяка дума придобиваше измерения, сякаш отекваше не само през пространството, а и през времето. — Не зная какво ще се случи, но ще бъде забележително.
С това Дийкън закрачи към ръба на покрива и без колебание пристъпи отвъд.
Кая зина да го предупреди, но нещо относно пропукващите, сияещи стъпки, които бе оставил зад себе си на няколко инча над покрива, й подсказа да не си хаби дъха. Неохотно откъсвайки очи от гледката, водачката се втурна по стълбите.
За миг Дийкън увисна край ръба, сетне се озова на върха на кулата. Като че ли изобщо не бе помръднал, а цялото съществуване се бе преместило за негово удобство. Веднъж озовал се на желаната позиция, магьосникът леко напрегна ума си, за да създаде заклинание.
Мистичното дело достигна Миранда като далечен, ослепителен приплам. Пламъкът бе невъзможно ярък, някак просиял през каменните стени на замъка. Продължителността му бе по-кратка от миг, тъй кратък, че не му обърна внимание, но не можеше да игнорира и ефектите му. Пътуването й в сърцевината на замъка я изправяше срещу магия след заклинание след проклятие, сякаш самата крепост беше изградена от проклетите неща. Впиваха се в душата й, блъскаха я от всички страни. Но сега изчезнаха, пометени настрана от Дийкъновата воля. Вратата пред девойката се разтвори широко.
Хиляди въпроси и стотици притеснения се бореха за място в съзнанието й, но момичето ги прогони. Не можеше да си позволи да прахоса тази възможност, чудейки се дали е капан. Магиите вече заемаха предишните си места, а вратата се затваряше. Миранда се стрелна напред, съсредоточавайки мощта на тялото и ума си, за да я задържи отворена. Бе достатъчно, за да я задържи, но настоящата широчина на отвора не бе достатъчна, за да се промуши. Заклинанието бавно започна да се усилва, избутвайки я.
Зад нея се разнесе вятър. Ако се намираше навън, девойката би могла да не му обърне внимание, но бясното й търчане я бе отвело дълбоко в замъка. Подобен звук можеше да бъде обяснен само по един начин. Девойката погледна през рамо и видя ветрената форма на Етер да се носи към нея.