Когато Дийкън желаеше да разнообрази ума си от бавно напредващия превод на д’каронския език, отново възобновяваше уроците си по сива магия. Всевъзможни заклинания биваха преподавани и дори упражнявани, без притеснения за евентуално привличане на нечие внимание. Привечер Миранда диреше останалите с ума си. Усещаше, че се приближава. Избраният път беше идеален.
Но представата не се задържа дълго. След залеза на поредния ден, в който все така нямаше следа от останалите, стана ясно, че най-краткият път върху картата не е задължително да бъде и най-бърз. Дълго неупотребяваните пътища бяха в ужасно състояние, представляващи не повече от ивици чакъл, върху които конете се затрудняваха да вървят. Непочистваните с години преспи по тесните проходи бавеха неимоверно пътуването. Скоро не бе ясно дали обилните им припаси щяха да бъдат достатъчни, още повече, когато за конете имаше малко храна.
За щастие след още известно време достигнаха пътища, които показваха признаци на поддръжка. А малко след това достигнаха и друм, върху който имаше пресни следи от подкови. Миризмата на горящо дърво указваше присъствието на град някъде наблизо. Зароди се надежда. Натам трябва да се бяха отправили останалите. Но постепенно сърцето на Миранда започна да се свива. Може би са били там, но вече не бяха. Опитите да ги засече я увериха, че не са наоколо. На всичкото отгоре, вече не бяха заедно. Намираха се много далеч, може би вече напуснали планината. Изгаряше от желание да се присъедини към тях, но конете — а и в интерес на истината, самата тя и Дийкън — се нуждаеха от подслон, храна и сън.
Най-сетне достигнаха града — малко миньорско поселище на име Върнест. Миранда го беше посещавала и преди. Това бяха добри новини. Не бе причинила суматоха при последната си поява, а оценителят несъмнено щеше да им даде злато в замяна на някой от предметите, съдържащи се в торбата на Дийкън.
Наместо отново да си послужи с генералския печат, който щеше да осигури безплатни провизии, сивият магьосник продаде част от по-дребните късчета на Мирандиния кристал. Една от бутилките лечебен еликсир също получи отлична цена, тъй като произвеждащите ги алхимици и магьосници под смъртна заплаха трябваше да ги предоставят единствено на армията. Официалната обосновка беше, че тези мерки подсигуряват достатъчното им количество за войската, но почти всички виждаха в това поредния начин за контролиране на населението.
Парите бяха достатъчни да се сдобият с нови припаси, да приберат конете и да прекарат нощта с покрив над главите и възглавници под тях. Миранда успя да се добере до стаята, без да привлече внимание. Имаше само едно легло, което наложи споделянето му. При други обстоятелства последвалата нощ би била — и несъмнено трябваше да бъде — нещо наистина специално. Но умората от пътя и притискащата ги задача доведоха единствено до сън.
Следващият ден — първи от известно време насам, в който и двамата бяха отпочинали, бе прекаран в отчаяни опити за достигане на най-близкия от Избраните, но усърдието и страха на останалите ги бяха отдалечили на значително разстояние. По времето, когато достигнаха равна земя и можеха да напредват яздейки, търсените трима Избрани вече се бяха събрали и се намираха в присъствието на двама генерали.
Двамата магьосника пристигнаха точно навреме, за да наклонят везните на битката и да избягат с останалите, без да дадат нито една жертва.
— И това приключва историята — заяви Миранда.
Изрекла и последните си думи, девойката потъна в мълчание. Дийкън постави ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои. Разказването не бе намалило тъгата, която тя изпитваше. В отчаянието си да сложи край на посяваната от генерал Епидим разруха и да спаси живота на приятелите си, Миранда бе прекосила линия, за която си бе обещала, че никога не ще пристъпи. Беше убила човек, друго човешко същество.
Тогава смяташе, че това е самият Епидим, че стореното ще спаси безчет животи. Оказа се, че убитият от нея представляваше единствено пионка — Епидим не беше човек, а само някакво присъствие — дух, свързан с алебардата, която неизменно носеше. Когато тялото му бе разрушено, генералът си бе избрал друга снага и бе избягал, оставяйки девойката емоционално опустошена, с окървавени ръце и смърт, която да тежи на съвестта й.
Сега седеше с останалите, скрита сред малка горичка, ближейки раните си от битка, която беше унищожила половин град и едва не бе докарала гибелта им.