— Трябваше да ме оставиш на някой от съюзниците си — Етер или Лейн. Някой, който би сторил налагащото се да бъде сторено. А вместо това, ти се заемаш с мен — подразни Епидим, обсипвайки Миранда с мистични атаки, които, за негова лека изненада, тя успяваше да отразява. — Какво ще направиш? Това тяло не е белязано като Избран. Нищо не може да ме прогони от него, докато все още е полезно за целите ми. Като се има предвид, че целта ми е да те измъчвам, уверявам те, че ще оттегля влиянието си, едва когато от баща ти не е останало нищо.
— Не! — изкрещя Миранда, атакувайки.
Протегна ръка и издигна Епидим високо с ума си.
— Ще направя… каквото трябва да направя — изрече девойката през сълзи.
— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? Никого не заблуждаваш — подметна той. — Няма да убиеш собствения си баща. Той е последното нещо, останало в живота ти. Пък и знаеш, че не няма да има полза.
Миранда претърсваше ума си за нещо, с което да е в състояние да изведе баща си от битката. Трябваше да има нещо, което да направи тялото неизползваемо за Епидим, като същевременно го остави непокътнато. Запращаше сън, парализа и дузина други заклинания към генерала, но ги усещаше как гаснат и замират. Изглежда генералът издигаше защити, една по една, които обезсилваха магиите. Побеснелият й ум накрая попадна на нещо, което успя да подейства. По изражението на генерала пролича, че не е подготвен да се защитава срещу това.
— Ама не сме ли умни? — с усилие изрече той.
Първоначално ефектите бяха незабележими. Мятанията му се забавиха. Стана по-тежък. Когато Миранда го спусна обратно на земята, заклинанието се задейства с пълната си сила. Чертите му посивяха. Тялото се превърна в камък. След няколко мига покой скривена сянка се отдели от вкаменената форма. Първо се стрелна към девойката. Сетне дойде напрегнатото и познато усещане от Епидимовите опити да се намести в ума й. Това продължи само един миг. Сетне сянката се стрелна, без усилие строшавайки издигнатия от момичето щит.
Магьосницата се втурна подире й, създавайки проход в издигнатите камъни, за да излезе, сетне карайки ги да заемат предишната си позиция, за да защити каменната статуя на баща си, която бе останала вътре.
Айви биваше внимателно насочвана към портала, вече почти го бе достигнала. Димънт се отнасяше с нея предпазливо, сякаш се страхуваше да не я нарани. Затова обграждащите я създания бяха получили нареждане да се отдръпнат. Едно от съществата се приближаваше — и не реагираше на безмълвните му команди.
— Назад! — нареди той.
Чудовището, малка купчина крака и щракащи челюсти, се затича. Димънт ловко измъкна наподобяващ кинжал инструмент от колана си и го издигна. Създанието се сблъска с генерала. Челюстите му първо се сключиха около сияещия извлекател, натрошавайки го. Сетне се извърна и посегна да строши и кристала в другата ръка на Димънт, но острието на Айви го посече по гърба.
И Айви, и създанието нададоха агонизиращ вик. Чудовището се замята, накрая превръщайки се във вятър. Етер отхвърли Айви и се извърна към Димънт, но той бутна контролиращия малтропа кристал сред вихреното тяло на Избраната. Неутолимият кристал започна да я раздира далеч по-интензивно от всички други сфери, срещу които се бе изправяла досега. Започна да се променя в камък и се олюля назад, отнасяйки кристала със себе си, драскайки бясно по втвърдилия се изцяло торс, сключил се около парчето сфера. Когато най-сетне успя да сключи пръсти около него, с последни сили го извади от гърдите си. Но не можа да стори нищо друго и застина с кристала в ръка.
Димънт се изправи на крака и се приближи до парализираната форма. Издърпа кристала от ръката й и бързо се оттегли.
— Унищожете я! — нареди на обгърналите ги чудовища.
Каменната форма моментално бе затрупана от вълна създания.
— Към портала — нареди на Айви.
Тя се обърна, но спря.
— Към портала — нареди Димънт, стискайки кристала.
Нещо не беше наред. Погледна към познатото парче. Светеше по-слабо от обикновено и не бе така прозрачно. Пред очите му то започна да си променя цвета, придобивайки характеристиките на камък — със същия цвят и текстура като тялото на Етер. Миг по-късно се разгради в полъх вятър, съпроводен от сходен, по-голям полъх, бликнал изпод струпалите се създания. Вихърът оформи Етер — с побеснял поглед и истинския кристал в ръце. Със силата на ураган захвърли счупената сияеща сфера, запращайки я почти до южния хоризонт.