Земята ръмжеше от неспирния поток абоминации във всякаква форма и размер и се разтърсваше от гръмовните удари на бялото създание, насочило се към Миранда. Монолитните крайници потъваха дълбоко, зъбите им раздиращи големи парчета земя. Смазваше и стъпкваше десетки от съюзниците си с всяка атака. Девойката тичаше, лишена от концентрацията да си послужи със заклинание. Гърчещата се земя се разтваряше край нея, всяка мощна стъпка заплашваше да я уцели. Мин обгаряше очите, разсичаше кожата и откъсваше козината на чудовището, но изглежда нищо не причиняваше достатъчно щети, за да привлече вниманието му, още по-малко да го срази. Накрая драконът се стрелна и улови приятелката си, издигайки се високо във въздуха.
Младата магьосница се замъчи да си поеме дъх. Създанието под тях прекрати атаките си, наблюдавайки я напрегнато с малкото очи, останали необгорени. Миранда долови познатото усещане на обгръщаща я магия и успя да я отблъсне. До този момент никое от чудовищата не бе демонстрирало магически умения. Девойката погледна към дългата сянка на звяра, докато то крачеше гръмовно, следвайки дракона. Бе дори по-противна и покварена от самия звяр.
Епидим се бе приютил в това тяло. Усещайки, че е удостоено с вниманието й, обладаното създание направи една демонстративна крачка към каменния кръг, послужил за тяхно полесражение. С това движение, дори и без думи, генералът изрази заплаха, която Миранда не можеше да игнорира. Чудовището се отправяше към баща й.
— Спри го! — изкрещя Миранда, насочвайки Мин надолу.
Викът й достигна до ушите на Айви. Тя пазеше все още възстановяващата се Етер, отблъсквайки евентуални нападатели, но с изчезването на Димънт създанията бяха загубили интерес. Сега безмозъчно се отправяха на север, заобикаляйки героите по начина, по който биха подминали дърво или някакво друго препятствие. Гласът на Миранда привлече вниманието й. Погледът й прескочи между Етер и девойката, а върху лицето й плъзна мъчителна неспособност да вземе решение.
— Ще успееш ли да се справиш, ако помогна на Миранда? Все още изглеждаш слаба — попита Айви.
— Върви, не се нуждая от помощта ти. Никога не бих се нуждаела от нея — отвърна Етер, успявайки да събере достатъчно сила, за да изрази възмущение.
Всичко отвъд думата „върви“ остана нечуто. Айви бясно спринтира към остатъка от приятелите си. Потокът чудовища вече беше гъст, прекалено гъст, за да се опита да се промъква или да ги разсича. Лишена от други възможности, Айви се принуди да притича отгоре им, скачайки от черупка на черупка със същата ловкост, с която някой би прекосил езеро с помощта на подаващи се камъни. Последен скок я отведе в широката празнина около огромното чудовище — разорано бойно поле, из което бяха пръснати останките от демони, недостатъчно разумни или бързи, за да избягат.
Лейн, все още накуцващ от атаките на Багу, си проправи път в пролуката миг по-късно.
— Айви! В каменния кръг! Помогни на баща ми! — викна Миранда, докато Мин се снижаваше и запращаше цялата си инерция към великанското чудовище.
Ударът бе достатъчен да накара чудовището да се олюлее, накланяйки го единствено на един крайник. Айви се покатери по изникналия от земята камък и скочи вътре. За момент любопитно погледна към статуята, на която трябваше да помогне. Земята потрепери от падането на чудовището. Женският малтроп моментално приклекна, намести статуята на раменете си и огледа обграждащата я стена. Това й изглеждаше странно познато. Сниши рамене и тежката форма се приведе напред. Зад нея чудовището се стоварваше с цялата си тежест.
Айви погледна назад, за да види как един чудовищен крайник се нагъва и удря земята. Твърдта се разтърси. Обграждащите камъни, и без това отслабени от предните удари, се напукаха и разцепиха. Айви знаеше, че няма да разполага с по-добра възможност от тази. С цялата сила, на която бе способна, се стрелна към мястото, където камъкът бе най-натрошен.
Разнесе се експлозия на каменни отломки — тъкмо навреме. Чудовището отново се издигаше на крака. Айви затича, тласкана напред от смесицата от припламнал страх и прочувствен дълг. Чуваше ударите на меч зад себе си и тътнежа на нозе навсякъде наоколо. До този момент се бе стрелвала край, над или през вълните чудовища. Сега бяха край нея, пред нея, зад нея. Движеха се с нейната скорост, предоставяйки й първата възможност да огледа по-подробно ужасяващите създания. Нещо дълбоко й напомни, че същият ум, създал тази орда, я бе превърнал в това, което е сега. Прогони тази мисъл.