Лейн неспирно сечеше извисяващата се абоминация, но не отбелязваше никакъв напредък. Чудовището не изпитваше болка, а нанесените по-заплашителни рани моментално се затваряха от магията на Епидим. На всичкото отгоре от портала вече се изливаха същества, значително по-големи от досегашните. Два звяра, сходни на понастоящем използвания от тъмния генерал, бяха пристигнали, извисявайки се със заплашителна готовност да заменят сегашния гостоприемник.
Осъзнавайки безполезността на сегашната си тактика, Лейн се отдръпна, изчезвайки сред потока чудовища.
Мин кръжеше над долината с Миранда, надничаща край врата й. Магьосницата безпомощно наблюдаваше как чудовищата като мравки закриват пейзажа, разстилайки се неспирно, докато накрая земята не изглеждаше покрита с лъскав слой, който леко помръдваше. Нещо трябваше да бъде направено. Порталът трябваше да бъде затворен. Без да се нуждае от много насочвания, Мин зърна Етер и се спусна на земята край нея. Миг по-късно Лейн изникна при тях. Всички очи бяха насочени към Епидим, който настройваше звяра си през потока демони.
— Огън, бързо! — настоя Етер, мигновено и слабо засиявайки в подходящата форма.
Мин се подчини, повече от желанието да изпепели вбесяващото създание, отколкото от намерението да й помогне.
— Това е достатъчно — заяви елементалът след няколко мига пламък, макар че драконът изригна още няколко огнени стълба.
— Как да затворим портала? — попита Лейн.
— Не зная… Д’кароните… или каквото са… магиите им са много сходни. Ще ми се Дийкън да беше тук. Той е по-запознат от мен — мъчително изрече Миранда, гледайки как масивното чудовище се приближава.
— Нямаме време за него. Всяка изминала секунда донася повече от тези отвратителни създания в света. Мястото им не е тук. Погледнете ги. Не се интересуват от нас. Задачата им е да опустошат света ни. Да го завладеят за господарите си.
— Заклинанията. Нямат противодействащи съответствия. Биват създадени с идеята да са постоянни. Единственият начин да ги спрем, е да прекъснем източника на енергия — отнесено каза девойката.
Беше разсеяна. Дълбоко в ума си чуваше глас, долитащ от спомените й. Думите му отекваха сред мислите й, изравяйки образи, които току-що бе видяла и прикачайки се към тях. Трите лъча светлина, черният триъгълник, който служеше за врата — преди много време бе получила неясни предупреждения. Всичко си идваше на мястото, но какво следваше после? Внезапно разбра.
— Отправете се към ръба на долината. Отдалечете се. Открийте Айви и останете с нея. Имам идея, но не зная какво ще се случи. Да вървим, Мин — отсечено заяви Миранда. Тонът й бе ясен, уверен и решителен.
Драконът скочи във въздуха, останалите герои се отправиха на юг. Мин се изви нагоре, излизайки от обсега на Епидим в последния момент. Великанското чудовище бе достигнало Избраните. С изпълнени с целенасоченост очи, Миранда се вкопчи здраво и накара приятелката си да се издигне много високо. Когато се оказаха над титаничните обелиски, двете се отправиха към тях. Мистичният, неестествен звук на просъскващата през въздуха енергия изпълни слуха им. Приближиха се.
Енергията ги достигна. Притежаваше горещина, надвишаваща огън. Горещина, която досягаше тялото, ума и душата. Миранда пришпори дракона напред. Под тях се намираше нажежената до бяло, ослепително ярка пресечна точка на трите лъча светлина. Девойката се приведе напред и постави ръка на врата на Мин.
— Съжалявам — прошепна тя.
Скочи.
Вятърът зафуча край нея и се смеси със звука на извличаната жизнена сила на света. Жегавината се усили, поглъщайки я изцяло. Мин се втурна подире й, но бе отблъсната от изблика сурова енергия, обвил се около девойката. Миранда продължи да потъва, от очите й се стичаха сълзи, а в ума й се мятаха спомени. В южния край на долината очите на останалите наблюдаваха как дребната форма пада, почти незабележима сред сиянието. Раздиращата болка обгърна момичето, сетне се оттегли — и в продължение на един кратък миг имаше яснота. Мислите й се насочиха към баща й, към Дийкън, към всички хора, значещи нещо за нея и за които тя означаваше нещо. Тялото й премина пресечната точка и за нея светът изчезна.
Болката е функция на тялото. Не можеше да бъде отнесена към усещането, което обгръщаше Миранда сега. Агонията се простираше в далеч по-голяма степен от рамките на тялото. Едновременно усети мъката на всички същества. Усети мъката на самия свят. Индивидуалността й потръпна, егото й се сливаше със самото съществуване. За един миг и във вечността тя не беше Миранда, тя беше всичко. Окото на сътворението с очакване се насочи към нея. Самите богове я съзерцаваха и чакаха.