Имаше още, което трябваше да бъде сторено.
Волята й проблясваше и се бореше, вкопчила се в искрицата божественост у нея, която удържаше страховитото нападение. Постепенно тялото и умът й отново се просмукаха в съществуването. Всеобгръщащата агония отново се съсредоточи върху физическото. Очите й се насочиха надолу. Порталът стоеше под нея. Бе се надявала, че поне за миг ще е в състояние да спре притока на енергия, но не можеше да събере толкова много мощ. Не можеше да попречи на захранването дори и за частица от мигновението.
Много добре — щом не може да я задържи, щеше да я използва. Събра енергията, изпъваща я до пръсване, сетне, без фокуса, необходим да й придаде форма, я насочи навън наведнъж.
От ръба на долината, където Айви бе настигната от приятелите си, останалите Избрани гледаха как ослепителен кръг светлина бликва от пресечната точка на лъчите.
Ореолът бе тънък като нишка, но разпростираше сияние с разпръскването си. Огромната му сила запрати горещината си до далечните краища на склоновете. При срещата с колоните избликна мълния, ослепила всички наблюдаващи. Остатъкът от кръга, непогълнат от трите стълба, продължи да се разпръсква, носейки се из въздуха, сетне продължавайки към планините.
С шепот, неизменно звучащ като края на света, ивицата светлина разсече хирургическа линия по склоновете, отсичайки върховете. Сетне продължи в нощното небе, осветявайки пейзажа под себе си. Прахта от нанесената разруха започна да се стеле в долината като мъгла, за миг скрила търчащата орда създания. Облаците се уталожиха бързо. Когато въздухът се проясни, могъщите Древни, масивните обгръщащи долината планини, бяха подравнени. Колоните все още се издигаха.
Умът на Миранда кипеше. В обгърналата я пещ спомените изникваха на повърхността и угасваха отново, и отново. Усещаше обхватността на изживяното да преминава през ума й пак, и пак, все по-бързо. Не само изживяното от нея, а и от други. Мисли, никога недокосвали ума й, чувства, каквито никога не си бе представяла — всичко това прелиташе из душата й. И неизменно се отнасяше до колоните.
Течащата през нея сила, която я поглъщаше, носеше нещо със себе си. Остатък от целта си. Необходимото за създаването им знание се запечата в съзнанието й. Едновременно с него се появи и осъзнаването, че не съществуваше възможност за развалянето им. Възможно бе единствено призоваването на още.
Мислите й се насочиха към това. То представляваше отговора.
Очите й се обърнаха към най-горния символ, увенчаващ всеки стълб. Активиращата руна, за която бе споменавал Дийкън. Без нея нямаше да има заклинание. Миранда съсредоточи разрушаващата я сила, придавайки й форма, накарала я да резонира дори с още по-голяма сила в ума й. Насочи я към трите кули. Магията удари, придобивайки форма — сетне, внезапно, приемайки субстанция. Когато заклинанието приключи, чертите на издълбаната руна бяха запълнени. Захранващата магия оставаше незавършена.
Разнесе се проблясък, последван от разтърсване. Леещата се светлина премигна и угасна. Тъмнина замени бледосинята светлина, заливала долината. Единственото сияние идваше от ръба на черния портал и гаснеща искрица, която се понесе към него.
Чифт криле се носеха към гаснещата светлина — Мин, която вече не бе спирана от потока енергия, полетя към сияещата форма. Сграбчвайки я във въздуха, тя отнесе синята искрица мощ при останалите. Когато благородното животно ги достигна, почтително постави формата на земята. Беше Миранда.
Обгръщаше я интензивна аура, отслабваща с всеки миг. Не помръдваше. Не дишаше. Очите й представляваха немигащи, безлични сфери светлина. В ръката си стискаше жезъла, изработен от Дезмър. Трите д’каронски кристала се бяха пръснали, а пръстите на девойката бяха потънали дълбоко в дръжката, сякаш тогава жезълът е бил мек като глина.
Тялото й бе цяло, но опустошено. Костите й бяха строшени. Кръв се стичаше от устата й. Избраните съкрушени се взираха в нея. Лейн приклекна, допирайки ухо до гърдите й. Докосна главата и корема й. Очите му бяха красноречиви. Всяка нейна част бе натрошена. За миг никой не заговори, всички глави бяха сведени. Когато далечното пропукване на портала и утихващия тътнеж на потока от чудовища бяха съпроводени от глас, то беше този на Айви.