— Не — заяви тя. — Не… те… не могат да направят това… Не могат да я убият…
— Знаех, че ще бъде един от нас… Не съм си представяла, че ще е тя. Съдбата — заговори Етер, в чийто тон за пръв път се долавяше нежност.
— Млъкни! — просъска Айви, червен проблясък придружил изреченото. — Щом убиха Миранда… значи… остава ни само едно нещо, което можем да сторим. Ако смъртта е единственото, което разбират, тогава смърт ще получат!
С всяка изречена дума червената аура засилваше по-ярко. Гневът успяваше там, където омразата и страхът се бяха провалили. Кристалите в оръжията й засияха с оттенъка на яростта й, тънки червени линии плъзнаха по широките остриета в зловещи последователности.
— Айви, това няма да помогне. Не можем да я излекуваме. Вече е сторено това, което можеше да бъде сторено — каза Лейн.
— Не! Грешиш! — изрече тя с усмивка на лудост. Остриетата се разделиха на три назъбени части. — Мога да се погрижа никога да не сторят нещо подобно. Мога да се уверя НИКОЙ ДА НЕ ОСТАНЕ ПОЩАДЕН!
С това гневът най-сетне я обзе. Червеният пламък я обгърна и тя се стрелна към черната маса. Огромни и малки чудовища биваха насечени на късове от жестоките, назъбени остриета. Беснеещата форма сечеше наред, а Лейн се изправи и докосна врата на Мин. Звярът сведе глава, ронейки сълзи от огромните си очи. Неподвижното тяло на Миранда изстиваше.
В тъмнината, някъде между този свят и следващия, визията на сразената магьосница й показваше позната, почти успокояваща среда. Променящи се, разкривени черти замениха небето и земята. Ярки, чисти светлини указваха душите на живите. Астралната плоскост слабо се появяваше и зачезваше около нея с оттеглянето й от разтрошеното тяло.
С облекчение загледа как порталът, тук представен под формата на колосална подвижна маса от чиста енергия и светлина, започва да се смалява и затваря. Теклата през нея сила изчезваше. Очакваше я забвението — и макар да съжали, че трябва да остави другите, бе готова за него. Положеното усилие я бе оставило разбита. Изтощена. Беше изморена, а последният сън подканящо лежеше пред нея.
Очаквайки това, което щеше да последва, девойката долови присъствие. Безлична чернота, но във форма, която жилна ума й. Форма, която бе съзирала да покварява сенките на прекалено много люде.
— Епидим.
— Свърши чудесна работа. Твоят свят стана четвъртият, затворил вратата — и първи, сторил го толкова бързо. Срамота е, че ще го изгубиш — рече той, служейки си със собствения й глас, както в най-ранните мъчения.
— Този свят не ви принадлежеше. Беше и ще си остане наш — отговори Миранда.
— Да… поне за следващите няколко минути — отбеляза генералът.
— Наясно съм, че спомените от живота имат склонността бързо да напускат вида ти, но несъмнено помниш всички останали портали. Както и какво се случва при затварянето им — смъмри Епидим.
Миранда започна да човърка из мислите си. Не й се наложи да търси бързо. Образите на вълните сурова енергия изникнаха почти веднага.
— Не — ужасено промълви тя.
— Да. Споменах, че затворилите порталите светове вече не съществуват. Както е видно, не съм имал възможността да наблюдавам, но ударната вълна от портал с този размер трябва да е същинско чудо — гавреше се черната форма.
Епидим изчезна. Остатъците от Миранда се съсредоточиха. Смъртта можеше да почака. Бавно започна да си проправя път към тялото си. Физическата форма започна да се бори.
Мин рязко вдигна глава. Приятелката й издаваше ужасни, задавени звуци, сякаш се опитваше да си поеме дъх в дробове, които вече не бяха в състояние да го задържат. Счупените кристали в жезъла й засияха, когато пръснатият й ум се събра в нестабилен фокус. На насечени откъслеци, целителните заклинания започнаха да разсичат агонията, захранвайки се от остатъчната енергия, някога протичала през тялото. Когато въздухът най-сетне си проправи път в полувъзстановените дробове, Миранда изкрещя думи, изникнали право от паметта й.
— Победата е прелюдие… бялата стена — изхъхри тя.
— Очевидно съм подценявала човешката форма — възхити се Етер.
Миранда се бореше да продължи да говори, междувременно целена.
— Ударната вълна! Избликът енергия при затварянето на порталите!
Очите на Етер се извърнаха към портала. Създанията напълно бяха спрели да се изливат от него, а все още беснеещата Айви почти бе разчистила долината, оставяйки зад себе си купища парчетии. Мистичният взор на метаморфа съзираше неща, останали невидяни за погледите на останалите. Свързаният с мистичното ум прецени капацитета на затварящия се портал, съпоставяйки го с видяното при затварянето на другите портали. С интуитивно знание на магията, за което Дийкън само можеше да мечтае, Избраната за броени мигове изчисли потенциалната заплаха. Резултатът бе моментален и безпрецедентен. На лицето й изникна изражение на чист ужас.