— Трябва да се махнем. Бързо. БЪРЗО! — изкрещя Етер. В гласа й се долавяше страх. Създанието, неизменно излъчвало ледена и непоклатима увереност, сега се тресеше.
— Трябва да има начин да го спрем. Това — каза Миранда, опирайки се на главата на Мин, за да се изправи на крака, когато възстановяването й започна да се забавя.
— Не! Не разбираш! Не можем да го спрем! Нищо не е в състояние да го стори! Това ще е краят ни, на всички ни! На всичко! — пищеше метаморфът. — Подобна сила… Ще помете целия свят. Такова огромно количество сурова, неоформена магия. Какво оставя зад себе си… не се знае… просто отвратителна произволност. Самият хаос!
От долината долетя задавен вик на ярост — силата на Айви най-сетне я бе напуснала. Полумъртви създания, извадили късмет да избегнат завършващия удар на остриетата й, бавно куцукаха към нея. Миранда мълчаливо се покатери върху Мин и излекува раните й с още от погълнатата енергия. Драконът отново се издигна в небето. Двете се отдалечиха да спасят приятелката си, а Етер се обърна към Лейн.
— Лейн, трябва да вървим! ТРЯБВА! — повтори тя.
Гласът му бе спокоен:
— Ще се изправим срещу това и ако може да бъде спряно, ще го спрем.
— Как може да говориш така? Зная… зная, че гледаш на себе си като на смъртен, а за смъртните гибелта е неизбежност. Когато някой човек умре, губи няколко години. Но ти и аз губим вечността. Трябва да дойдеш с мен. Силата на взрива ще отслабва на разстояние. Ако се отдалечим достатъчно… може… може да съм в състояние да ни защитя — умоляваше Етер.
Мин се стрелна към неподвижната Айви, вдигайки я. Миранда съумя да постави несъзнателното създание върху драконовия гръб. Дезмъровите оръжия избраха точно този миг, за да я свестят — Айви се разбуди с болезнен вик. Когато очите й се спряха над прелитащата отдолу чернота, викът бе последван и от такъв на страх.
— Спокойно, Айви, всичко е наред. Как така се събуди толкова… — запита Миранда, за да бъде прекъсната от объркано изквичаване.
— Ти! ПАК го НАПРАВИ! Мислех те за мъртва! — викна Айви, сръгвайки Миранда в престорен гняв. — Спри да правиш това!
Свестилото се създание прегърна силно магьосницата. За миг девойката се възхити на умението й бързо да приема невъзможните събития, случващи се така често.
— Айви, нещо много опасно ще се случи. Не съм сигурна… — заговори момичето, но отново последва прекъсване.
— Тя къде отива? — поинтересува се Айви.
Етер бе приела вихрената си форма и се отправяше на юг със скорост, която можеше да е мотивирана единствено от страх.
— Мин, вземи Лейн и баща ми и я последвай! — викна Миранда.
Драконът се гмурна, сграбчвайки статуята в ноктите си. Същевременно асасинът скочи на гърба й. Товарът беше голям и Етер се бе отдалечила значително, но Мин не се интересуваше. Това проклето създание я бе тормозило още от първия миг, в който двете се срещнаха. Етер никога не спираше да гледа отвисоко на останалите, да се държи, сякаш е по-добра от всички тях. Заради Миранда Мин бе търпяла, но сега беше различно. Сега имаше шанс да й покаже. Нямаше да й позволи да се измъкне.
Мин полетя както никога досега. Леденият вятър обгръщаше героите като хала. Мощните й криле раздираха въздуха все по-бързо и по-бързо, сетне се отмятаха назад и позволяваха на вятъра да ги изпълни. Плъзваше се по планинските въздушни течения, извличайки всяка частица скорост, която можеха да й предоставят. Бавно, неизменно неразличимият вихър пред нея започна да се приближава. Под тях маршируваха редиците иноземни създания, измъкнали се от долината преди яростта на Айви. Скоро дори демонските пълчища останаха зад тях, а преднината на Етер бе стопена. Миранда й викна.
— Етер! Какво правиш?!
— Няма да бъда унищожена, Миранда. Няма да бъда унищожена! — ревна тя в отговор.
— Длъжна си да се изправиш срещу тази опасност. Трябва да я посрещнем дружно! — настоя магьосницата. Мин най-сетне бе успяла да се изравни с метаморфа.